Из „Годината, която започна в неделя“ (Жанет 45, 2024)

Госпожата е на двора. Приседнала е на стъпалата, които водят към верандата на къщата. Седи като фигура от сол. В едната ù ръка е листът със стихотворението, което снощи са разучавали с Йоанна за празника в читалището. Госпожата е преглъщала думите като сухи хапки, но внимателно е следила думите в листа с лице на педагог, за смисъла им не е мислила. Нека Йоанна просто ги наизусти, да ги каже на тържеството и да ги забрави, нищо повече не е искала Госпожата от изминалата вечер. Може би затова е пропуснала важното, вечерта също като стиховете е била неистинска, защото детето е мислило за друго, което нямало нищо общо със заучаването на стихотворението. Сутринта то е взело листа от кухненската маса и на гърба му е написало думата, която е научило. Госпожата го видя да се подава изпод саксията. Пред нея имаше гора от ченгели за завъртулки, с които Йоанна беше заменила неизвестните още думи и беше написала писмо.

А Госпожата не беше усетила нищо.

Първата реакция на жената беше да се завтече на улицата, защото вече беше забелязала прането в леглото и знаеше, че Йоанна не е в него, но си беше помислила, че е при Блага, и друг път се е случвало детето да се примъква в съседската къща при бебето, пък и къде другаде може да отиде в неделя сутрин. Улицата беше празна. Но Госпожата искаше да вярва, че Йоанна току-що е оставила бележката под саксията и току-що е излязла, и току-що е свила зад ъгъла към ТАТКО, затова хукна първо до единия, после до другия ù край и видя, че и другите улици пустеят. На никоя я нямаше Йоанна. Накрая Госпожата се върна в двора си и не можа да влезе в къщата, рухна на стъпалата – как да влезе? Каква работа можеше да има в къщата? И ето, зърваме я да седи на стъпалата, ръцете ù са отпуснати, главата, сведена към гърдите, виждаме за кратко през оградата приведеното тяло и досущ ни напомня за монументите на тъгуващите жени и като монумент я отминаваме. Улица „Мечта“ е твърде къса, за да задържим задълго мислите си върху нея и да се запитаме не ù ли е студено на Госпожата да седи така ненаметната на стъпалата, пък и нали това, което става в чуждите дворове, не е наша работа.

Госпожата знае, че отново трябва да отиде в милицията. Пред очите ù се възправя сивата сграда на управлението като бастион на държавата и униформеният служител, който ще я погледне, както когато попита за мъжа си и за сина си. След като бъде допусната вътре, тя знае на коя врата да почука, но когато се провикнат „влез“ и тя влезе и я попитат за какво е дошла, тогава какво да отговори? Думите трябва да се подредят ясно и категорично, но как да ги изрече? Изгубих внучка си. Главата ù започва да пулсира само като си го помисли. Знае, че в управлението ще запишат „Избягала“ или нещо подобно, което само те си разбират на канцеларския език, но което ще значи, че Госпожата не е изпълнила настойническите си задължения, ще кажат – всичко е ясно, детето не иска да живее с вас и с вашите вредни навици, ще натъртят на вредни, сякаш Госпожата е някаква блудница, и когато открият Йоанна, ще ù я отнемат, дори няма да я допуснат да я види и да я прегърне, а ще пратят по пощенския служител уведомление, че вече са настанили Йоанна в някое сиропиталище. Госпожата е чувала какво е там, все едно детски ад. Възможен ли е детски ад?

Йоанна може би сега е на перона на гарата и чака някакъв влак. Нали там изпратиха Петър, там го видя за последно? Още щом си го помисля, Госпожата като че вижда внучка си на гарата до будката за закуски. Будката все още е затворена и аромата на козуначените кифлички, поръсени със захар, го няма, но Йоанна ще си го представи, защото ще е огладняла милата. Госпожата става от стъпалата – достатъчно е седяла! Йоанна не може да е другаде. На перона пита всеки виждал ли е момиче на седем години.

Там всички вдигат рамене, свиват се навътре в телата си, както костенурките се крият от външния свят, и поглеждат разписанието. Затова Госпожата отива на гишето за информация и разбира, че днес още не е минавал влак, но че съвсем скоро ще пристигне. Тя остава и чака. Двайсетте минути сигурно ù се струват двайсет години. Виждат я да снове насам-натам. Обхожда цялата гара, надниква в бюфета, но нищо не купува. Тези, които я познават, не могат да си спомнят да са я виждали такава, но не я заговорят, тя сякаш не ги забелязва или не ги разпознава. Пък и какво да ù кажат, за да я успокоят, ще им повярва ли, ако рекат, децата понякога са лоши и нарочно плашат възрастните, изпитват любовта им по всевъзможни начини, кой знае къде се е скрила внучка ви и гледа дали ще я търсите? Но хората на перона са само наполовина тук, другата половина вече пътува и почти е стигнала, закъдето е тръгнала, не могат да съчувстват.

Когато и последният вагон премина през очите на Госпожата и влакът беше изтрит от хоризонта като с огромна гума, тя видя пред себе си овощната градина, която започваше отвъд релсите. Беше чула, че скоро ще я изсекат, защото около гарите има нужда от друго, но сега короните на ябълковите дървета бяха медни и нито едно листо не потрепваше. Сякаш отвъд траверсите започваше друг свят и само Госпожата трябваше да пристъпи към тези дървета. Тогава щеше да види нишките по листата, изрисувани с много тънка четка, потопена в жълто-медна боя, а птиците, накацали по клоните, щяха да говорят човешки език. Госпожата сякаш чу птичия хор или нещо в нея се обади, защото пое уверено нанякъде.

Госпожата не би могла да разкаже как стигна църквата, дали самата тя не се превърна в птица и не прелетя разстоянието дотам. Дори не погледна има ли милиционерска кола пред храма. Със сигурност имаше. Влезе в двора и от стъпките ù се разлетяха врабци като миряни, които тайно присъстваха на неделната служба. Госпожата направи кръстния знак, днес не беше време за тайни, и влезе. Вътре я лъхна на тамян, главата ù се замая. Не видя колко и какви хора има, сякаш беше сама, а всички наоколо бяха изрисувани по стените образи, които могат да измолят заедно с нея помощта. Защото Йоанна изчезна. Не, не е изчезнала, а е написала ТАТКО. Но какво значи това на езика на едно седемгодишно дете? На Госпожата ù се струва, че стените я доближават, образите от стенописите са слезли, запретнали са пурпурните си тоги, вървят към нея, нещо ù говорят, тя чува откъслеци от думи, но не може да ги сглоби в изречение, сигурна е, че ù казват, че тя е виновна, че детето ù беше отнето заради малодушието, заради това, че не намираше сили да влезе в храма, ето, сега как успя? Госпожата затваря очи, за да не вижда заслужения укор в очите от стенописите, и си казва – виновна съм, Господи, смили се не над мен, а над Йоанна, тя не е виновна за моята слабост, дори не успях да я кръстя, за да седне сред чедата ти, върни ми я, за да я въведа пред Тебе. Госпожата отваря очи, пред нея е рилският монах, бялата му брада трепти, докато ù говори със същите думи като от житието. Както еленът по време на жътва бърза към водните извори, така и тя да побърза към дома си. Над главата му свети нимбата, сякаш зад него е запалена крушка. Затова Госпожата не вижда добре лицето му, нито кротките му очи, навежда се да целуне десницата, цялата във вени и костици, тънка и жълта, изрисувана от някого, който отдавна е прах, но светецът е тук и ù говори, на нея, виновната! Тогава чува, че службата свършва и свещеникът вдига кръста пред очите ù, тя се покланя, образите наоколо сторват същото.

Госпожата излиза от храма и пред нея е слънцето, блести в очите ù, очите ù се насълзяват, но не заради лъчите му. Може би Йоанна се е върнала у дома. Сега е на двора и ако Госпожата побърза, ще успее да приготви и закуска, преди да е станало време за обяд. Може би това ù каза светецът.

Къщата обаче е празна, както я остави. Госпожата има още само едно място, където да отиде. Защото Бог, освен в храма, живее и у ближните ни дори когато те не вярват в него.