СЛЪНЦЕТО И ТЯЛОТО
От своя Изгрев до своя Залез
чуден път слънцето извървява –
през мъгли, през слънчеви ветрища, през пепелища.
И когато надвисява планината, забелязва как тлее усамотено
моето тяло забравено.
Слънцето се навежда и спира, и на тялото казва:
„Тръгвай с мене, нямаме време, трябва по пътя да ходиме.”
Тялото открива гласа на жена си със вик и казва:
„Във живот през смърт, мила моя, води ме!”
Слънцето се издига нагоре, с лице надолу обърнато,
а тялото остава на планината, от тежка болест притиснато.
На сутринта всичко това отново се повтаря,
и вдруги ден също.
И всеки ден слънцето се отправя от Земята на своя Изгрев
до Земята на своя Залез,
където изведнъж пропада в океана на океаните,
за да си разхлади раните.
Но един прекрасен ден, когато го повика тялото
и се извиси, не забеляза как със него лети във висината
и тялото, което пие вино от Светлината.
Превод от македонски: Роман Кисьов