ДА СТОИШ НА РЪБА
Интервю с Доменико Бранкале за сайта Land of stories
Каква е връзката Ви с Базиликата* и селския пейзаж?
- Роден съм в Сант Арканжело, малко градче между Потенца и Матера, разположено на хълмове, гледащи към Гърция. Тук прекарах магично детство, което няма как да се повтори. Мечтаех за морето отвъд хоризонта. Започнах да пиша, за да прекрача тази граница. Исках да бъда природен и толкова. И тогава успявах. Базиликата е част от онова ми разположение на духа, от чувството, че си безсилен пред природата, че трябва да признаеш собствената си нищожност пред едно агаве, например: това е най-ценният урок, който някога съм получавал. Днес, когато се ядосам и кръвното ми скочи главозамайващо, затварям очи и си представям онова агаве. По този начин усещам, че съм живял поне един миг. И веднага се успокоявам, но знам, че няма да е задълго. С времето разбрах, че човек се ражда отново там, където живее, където бива разпознат. Такива градове като Париж, Венеция, Истанбул провокираха у мен същите чувства, каквито и родните места. Корените не принадлежат само на миналото, те са и в бъдещето. Разпростират се в срещите ни, така че първата се пресича с последната. А за селото не мога да кажа нищо специално. Живеех там сякаш бях в някой мегаполис. По същия начин, по който всяко момче възприема града си. Географията и историята нямат особено значение, когато си се посветил на природата. Настъпва един момент, в който започваш да наблюдаваш всичко отдалеч, като на картина, с чувство на тъга в сърцето, и тогава откриваш, че това място е част от света на селото.
Кои страни на родния край са повлияли върху творчеството Ви?
- Там разбрах, че гласът е истинският пламък, който ще захранва огъня на живота ми. По цяла зима в къщата на баба слушах за тайните на събития от минали времена, които сякаш никога не бяха се случвали. Жените в черни дрехи, изглежда, разговаряха само с мъртвите и то с особени ритуални жестове и мълчания, който всяваха у мен едновременно страх и вълшебство. Гласът преди всичко. Монотонните псалми, шепотът, виковете на оплаквачките. Безкрайните молитви, през които се опитвах да овладея собствения си глас. Това своеобразно устно творчество дълбоко беляза моята „писателска работа”. Писането винаги е било за мен основна, водеща линия за прекрачване на пропастта, за надскачане на хоризонта. Изследването на деретата, на клоните, на пукнатините по глинените плочи в горещите следобеди са диктували отношенията ми с думите. Всички онези места, където вълнението е било правопропорционално на възможността да паднеш. Като при сомнамбулите. Никога не съм се чувствал уверен в тези пространства. И никога няма да се чувствам уверен в думите. Така е, защото винаги съм обичал усещането да стоя на ръба. Бих казал, че Базиликата е земя на ръба.
Има ли място, предмет или рецепта, която събужда спомени от детството?
- Мисълта за хрян, например, отключва такъв спомен. Мисля, че беше по време на Сирни заговезни. Имаше сварена домашна паста, по традиция отгоре се настъргваше хрян и при първата хапка всеки трябваше бързо да се обърне назад, за да види сянката от главата си. Да не я видиш беше лоша поличба. Но аз вече бях пробвал това с приятели, с които в горещите следобеди обикаляхме по полето и търсехме корени хрян. Разтъквахме го под очите и носовете си. Ярките слънчеви лъчи и сълзите, предизвикани от лютото, ни докарваха световъртеж.
Превод от италиански: Наталия Христова