НЕОЛИТ. НАПУКАН СЪД
Може би тук е минал последният метеор
с венчални дарове за камъка,
може би се е напукал обедният зенит
на битието сред първото изкласило жито,
може би глината е изохкала, когато ножът се е забил
в тялото, което Бог е сътворил от нея,
може би плачът на детето е разделил на две
секундата на несвършващата полунощ,
и сега дълбоко пропада гласът на черните води,
може би някой конник се е юрнал в страшните сенки
на гъсталаците, от които никога вече не е излязъл,
може би по-силно е засветила във Бога
мисълта за гроба-хамбар
и след това се е превърнала в прах,
може би рибата се е опитала нещо да ни каже,
когато се е повлякла водата
и все още чака потопа, за да проговори,
може би се е дотърколил от бъдещето
мъдрият вик на неродения,
който обикаля празния площад на града,
сам, със луната и палача,
може би пре-силно е запял пурпурният глас на розата,
която отведе младоженците
от църквата направо в гробницата,
може би това върху челото на героя
е пепелта настигнала златото и лавровото клонче,
та ръжда разяжда и победата и свободата,
може би от тъмни клисури вестителят преди време е донесъл
вестта за безвремието в нашата любов
и за раните на Македония…
Превод от македонски: Роман Кисьов