ХУБАВАТА МЕЛЮЗИНЕ
Майка й беше съвсем обикновена домашна котка на име Мили. Чисто и просто Мили, както се бяха казвали нейните шест или седем предшественички.
„Мили да не ми влиза вкъщи“, повтаряше мама, враг на котките. Това ни натъжаваше, но трябваше да се примирим, че само двете кучета можеха да се мотаят необезпокоявани у дома. Навсякъде оставяха следи с големите си мръсни лапи, мъкнеха огромни кокали из коридора, а понякога – когато се бяха въргаляли на наторената ливада – миришеха така противно, че трябваше да се отворят всички прозорци. Но тъй като се бяха родили кучета и даже можеха да се похвалят с родословно дърво, трябваше да понасяме лошите им навици като наложени ни от съдбата.
А котките с възхитителните си розови муцунки обитаваха обора и плевнята. Въпреки това козината им беше чиста и лъскава, пращеше и искреше, като я погалиш.
Често се опитвахме незабелязано да вмъкнем някоя Мили в къщата, скрита в кукленската количка или под престилките, но накрая тя винаги се озоваваше в ръцете на мама, която я хващаше с върховете на пръстите за врата и енергично я изнасяше на двора. Та нали Мили нямаше какво да търси в къщата!
Когато се раждаха малки котенца, на следващия ден всички без едно изчезваха, а когато то се превърнеше в голяма шарена, черна или петниста Мили, майка му изчезваше също така загадъчно.
Една единствена котка успя да доживее до естествената си смърт, и то само защото почти беше отхапала палеца на старата ни баба. Оттогава всички вкъщи я отбягваха, вече не я наричахме Мили, а „онази злата“, и тя заживя на свобода. Вече не се появяваше, за да си излочи млякото, а към кротката си дъщеря се отнасяше с презрително високомерие. По същия начин впрочем тормозеше и кучетата и ние всеки ден очаквахме да повърне на прага ни.
Последната ни Мили обаче, скромна черна котка с лек уклон към меланхолия, щеше да се ползва с голямо уважение. Именно тя беше майката на Мелюзине.
Мелюзине беше единственото й дете – снежнобяла малка красавица. Козинката й беше дълга и пухкава, а очите й останаха небесносини, въпреки че при другите котенца полека-лека пожълтяват. Тя беше истинско чудо, не можехме да проумеем нейния произход.
Веднага всички се съгласихме, че тя не беше поредната Мили. Много време измина обаче, преди да се спрем на името Мелюзине – Принцеса беше твърде скучно, Гретхен – твърде посредствено, а Снежанка отхвърлихме единодушно, тъй като предложението дойде от леля Рози, която винаги налагаше мнението си.
Мелюзине порасна и стана толкова прекрасна, че идваха хора отблизо и отдалеч да й се наслаждават. Отдавна беше размекнала даже и сърцето на мама.
Тя непрестанно беше заета с това да мие и заглажда своята пищна ангорска козинка. Когато привършеше, откриваше, че вятърът я бе разрошил – налагаше се да започне отначало. Понасяше нашата любов с хладнокръвие. Добрите обноски не й позволяваха да покаже истинските си чувства при нашите твърде бурни нежности. Снизхождението й към нашата умиленост стигаше дотам, че тя нито веднъж не отмести глава, когато я целувахме по нослето.
Мелюзине никога не хващаше мишки. С часове наред тя стоеше върху камък в потока и причакваше пъстървите, повдигнала лапичка. Всъщност трябваше да бъде унищожена заради това, но пък имаше толкова много пъстърви и само една Мелюзине.
С настъпването на есента тя се оттегли обратно в къщата и се настани върху масата за шиене на мама. Разплиташе кълбото прежда и си остреше ноктите на полираното дърво. Когато мама й се скарваше, тя невинно се прозяваше и показваше розовото си небце.
Скоро вече не ни удовлетворяваше мисълта, че Мелюзине произлиза от най-обикновена черна домашна котка, и накрая се обединихме около идеята, че тя е сираче, само отгледано от Мили. По онова време в близкия лес скиташе един голям див котарак, срамежливо животно, което никога не можехме да видим, но пък през студените и ветровити октомврийски вечери чувахме протяжния му вой от гората: „Кау-ау, кау-ау…“ Мелюзине наостряше белите си пухкави ушички, а в сините й очи се прокрадваше див блясък.
„Знаеш ли“, обади се един ден брат ми, „дивият котарак сигурно е баща й, той я зове“.
Това обясняваше всичко и съжалявах, че не се бях сетила аз.
Наблюдавахме я отблизо. Винаги когато се приближеше към гората, за нас беше ясно, че отиваше да посети баща си, и винаги тайно се страхувахме, че един ден можеше и да не се върне. Всяка вечер обаче, когато студеният вятър ни прогонваше обратно в къщата, заварвахме Мелюзине да лежи на масата за шиене. Докато един ден нея вече наистина я нямаше. Напразно я викахме и примамвахме, докато тъмнината не ни отказа. На вечеря дори не докоснахме супата си и никой не можеше да ни успокои.
Докато лежахме в леглата, чухме воя на дивия котарак: „Кау-ау, кау-ау…“ – по-див и триумфален от всякога.
Мълчах потиснато, а малкият ми брат се разхлипа под одеялото.
За да имаме поне някаква утеха, започнах всяка вечер да измислям по една история за Мелюзине. Онази зима бяхме подозрително послушни, тъй като веднага след вечеря си лягахме, без да се противим. Никой не знаеше тайната ни.
Чак преди няколко години научих, че тогава Мелюзине е била разкъсана от някакво избягало от стопаните си куче. Бяха намерили окървавеното й телце под една леска.
Въпреки това, и до ден днешен, когато си мисля за нея, я виждам да се носи из гората рамо до рамо с едрия си татко Кау-ау, от приключение в приключение чак до тайнственото сърце на гората.
От сборника с разкази "Страшна вярност" (1968).
Превод от немски: Ани Артинян