СЛЕДВАЩОТО СТЪПАЛО
Все по-безлична става есента.
Защо отново ме обзе тъга по онова,
което се е случвало на друг
и в друг век -
нима без себе си съм проживял? Къде сте,
мигове на съчетаност?
I
Светът е бил това,
което е възлизало като космато насекомо в сетивата,
от жажда изтласквано навън отново, но всичко зад
гледеца.
Всичко
сред хоризонта на единственото същество /след Бога/,
достойно по този начин да прогледне.
Бог, тайнствата - това е друго.
Пътят е бил -
да се забива все по-надълбоко в лепкавото неизвестно
с убеденост, че е изпълнено до крайния предел с
човешко
и затова върви
така. Не и отстрани.
Бог има онзи поглед, но той е отделен от пътя.
Тези вселенски мигове на съчетаност!
II
Есента се стича във земята и остава
стерилната превръзка на небето. Привидност -
не е ли това съдбата ни? Понякога се вдига увереност,
че ще премина цял в съзряното начало,
без страх и без съмнения ще се открия до съня си чак
като на изповед - ето, слива се сянката със силуета си,
но сетне -
защо отново като истина изпълва мозъка ми някаква
умора
и се разпадам пак.
Умора?
Но и Бог дори така не се отдръпва,
изправен пред началото на акта, наситен
с равносилни вероятности. Макар че
Вселената е снета във главата му
и всеки край е очевиден, тъй както и началото,
което го е породило.
Тогава,
умора ли е или
несъществуване?
Привеждаме към нас нещата, както под ножа -
главата на животното.
С какво
изкупва разума ни тази
несъвместимост?
III
Отново онази болка. Какво е -
пред болест или след смъртта - но никога в
сърцевината!
Откриваме отраженията, а не нещата, потъваме
сред очевидността на въображението си. И познаването -
тази игра между отблясък от безкрайността и
разума, дори за себе си неузнаваем -
не е ли гръмко това
понятие?
IV
Тъга, любов, копнеж,
търсене на смисъла - провинциални спомени.
Ще се разкъса старата обвивка,
неспособна е да побере това съмнение.
Можех да не го разбирам!
Да ме бе дарил Светия Дух със тази
недосъщност,
но без да мога да я назова,
да влача кръста си, ала съшит в плътта ми.
Това е онзи арсенал от отношения, телесното
присъствие
във мозъка, което бе в нестихваща хармония,
до скоро бе, ала престана да е вече
противопоставянето
на мисълта, родена да се свежда над водата,
която неизменно се отдръпва, когато приближи.
Толкова далеч отиде разума,
че вече любовта изглежда само тъжна!
Сърцето - този закърняващ орган с опасна тежест.
Есента прецъфтява. Започва да зрее зимата.
V
Но може ли
с този разум да се прекрачи отстрани?
Този ли е инструмента и той ли е единствено?
Смисълът на съществуването ни не се открива ни за
миг.
Вселената е с безкрайно други външности -
но кой ги вижда?
Не бе ли обреченост, която все по-тъпо боли?
Нали всеки беше роден, за да бъде единствен?
Нали всеки бе отделен като
майстор на мирозданието?
VI
Човекът - не е ли нужен сега
нов прочит на тази книга, натъпкана с древни
формули?
Би спрял плача, ако престанеше и напъна.
Между звездите ни изтегля непрестанно
някаква
граничеща с материя духовна струя.
По-вярна е единствено посоката пред камъка,
когато пада към земята. За миг отнета -
хармонията безразлично се възвръща -
към необходимата си цялост всичко се стреми.
Колко скръб,
колко нежна обич, колко вяра на тази планета! Но
за да бъде съответен за своето
космическо възраждане,
не трябва ли без жал човека да се раздели със всички
тъй близки на плътта му роли? Защо
да дава власт на силата, която връща,
наместо на безстрастното и хладно ускорение,
отблъскващо пред хоризонта?
Не е ли разума
единственото основание за нашето присъствие?
Аз чувам
как се вдълбочават сред лицата нови, непознати
бръчки.
Навътре потъва старото лице
и все по-отчетливо се появява новото.
Не е човешко ли?
А защо да е човешко?
VII
Разумът - единия от начините, поредното стъпало.
Боговете се явяват като в сън и бавно
откриват мястото си в Космоса, но вече като плът.
Те са онова, което следва,
новата извивка на спиралата. Те са онова,
което ние сме предчувствали да бъдем,
преди извивката през нас да продължи.
Човекът - божественото минало.