Главата ми
на Емилио Буратино
Главата ми се аклиматизира в празното
опразват се стените от лица
следите от снимки, гвоздеите
остават
заедно с нишките от паяжини
тънките конци на съществуването ми.
Вятър навява от дълбините
надига се зад очи и уши
овладян
но страшен, подяжда канарите
на егоизма ми
или смекчава празнотата и я прави
благословена.
Сънят
е голямо училище
след високомерието на любовта
апокрифният метод
когато вече нищо не блести
в разклоненията на разума
само един акт на завръщане
който свършва в хаоса.
Мисълта ми прилича на церемониал
с движения и стъпки
по въздуха
едно празненство което само напомня
познанието...
Но ето че цъфналият бадем
ме поставя отново
сред облозите на природата
и в черепа
малките издутини
червените мехурчета
променят картината на света.
Ето клончето
близостта му
с крехките цветчета
и главата ми
отново е онзи странен плод
който сънува...
Чувам пукота
трошенето
на дървото вътре в мебелите
и внезапно не желая
не желая вече нито миг
щастие
с теб.
Само да дойде отново
вятърът-сън
да си припомня бъдещето си
пътуване с лодка
и празната луна
застанала в средата.
Превод от гръцки: Яна Букова