Изпускам думи.
Падат на земята.
Чупят се като чаши.
Разплискват се по пода
като неприятно очаквана изненада,
като предположение, което вече се е случвало,
като подарена химикалка със свършващ пълнител.
Думи няма.
Само остатъци, лепнещи отпечатъци,
които напомнят,
че си бил,
че можеш,
но вместо това решаваш
да минеш три пъти с парцала
и да се правиш, че кракът ти
не кърви.