ЛИЦЕ В ЛИЦЕ
Дни на завети, дни на изповеди: първото стихотворение,
в което казах „Аз“,
влизайки в думите, сякаш със затворени очи
пришивах копче към джоба,
повдигайки го с иглата от кожата.
От лявата страна, над самото сърце.
Което заобиколих с внимателни бодове,
понеже бях прочела някъде: така се шие
искрена поезия –
когато убедиш сърцето, че си се отказал от него.
Когато ти се струва, че нищо не можеш да кажеш
нито за любовта, нито за тръпката, нито за наказанието,
нито за онова, което се е изплъзнало на паметта ти
по тъч линията,
тогава всичко това, неизговорено,
се изговаря само; и едва тогава
отговорна съм за онова, което не съм
и което някой ден вероятно ще бъда.
Всяка дума, като връх на игла,
се спуска бавно,
търсейки точното разстояние от кожата и сърцето.
Мярата на поносимата искреност.
Умението на шивача, който не скрива с плата лицето.
Поуката от историята, която от векове шепнат
старите хасиди край топлата стена:
за земята, която е само напръстник на Бога –
всеки пропуснат бод е само начин
Неговата ръка да се защити от болката.
Превод от сръбски: Людмила Миндова