ПРЕХОДЪТ, ИЛИ ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ СЛЕД ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ ПРЕД ХОТЕЛ „БЪЛГАРИЯ“
Когато преди пет-шест години министър на културата беше тогавашната лява икона Андреа Златар, Ксения Банович обикаляше хърватските издатели с вече преведения сборник с разкази на Георги Господинов, а те един след друг я отпращаха, макар че със сигурност при публикуването на този български писател разходите им щяха да са почти нулеви, та по този повод тогава за първи път си помислих, че с хърватското книгоиздаване, което ще рече и с хърватската литература, е свършено, а тази държава и нейната култура са се свели – да перифразираме Мерил Стрийп – до футбол и спортна борба. Междувременно нещата се влошиха още повече, тъй като хората свикнаха с това и то дори вече не им прави впечатление, както не ги впечатли например колко бързо крилатата фраза на професор Станко Ласич даде своя резултат: сръбската литература за нас е същото, каквото е и българската, тоест – нищо, също като хърватската впрочем, която за нас не е по-различна от сръбската.
Георги Господинов (1968 г.) е един от най-интересните и най-оригиналните европейски писатели от новото столетие. Неговите белетристични книги – а освен това е поет, драматург, автор на антологии и мистификатор – са преведени на всички големи, но и по-малки европейски езици. В България е канонизиран и отличаван с национални награди, а в Европа е номиниран редовно и включван в шортлистите на най-важните награди, които често са му присъждани. Тъй като читателят пред вас има навика – и удоволствието – да установява връзки между писателите и техните поетики, да ги събира в иначе невъзможни комбинации и да търси и намира техните антиподи, на него сега му се струва, че Георги Господинов може да се постави в двойка, и то парадоксална – на поетическо подобие и взаимно отричане едновременно – с Олга Токарчук. Също като нея той е склонен към фабулиране и майсторско събиране и комбиниране на реалистични и фантастични образци на разказване; като нея и той е магьосник на атмосферата и парадокса; и двамата са потопени в местната и глобалната историческа тема, в темата на прехода, спомените, травмите от преживяното, а същевременно тъкмо в най-важното са напълно различни писатели с противоположни писателски стратегии. Токарчук е автор на големите мащаби и въпреки че романите й имат лирическа тъкан и голяма склонност към причудливото, те представляват масивна епическа цялост. Господинов предпочита ефектния блясък на кратките и съвсем кратки, но винаги обединени цялости, които в неговите два романа – „Естествен роман“ и „Физика на тъгата“ – постигат своята романова надцялост.
Ксения Банович, тогава Маркович, превежда „Естествен роман“ заедно с Татяна Дункова и успява да го издаде в издателство „Профил“. Това е през 2005 г., по времето, когато книги на хърватски все още излизат, но затова пък вече са подложени на евтаназия всички вести от културата и литературата в медиите (с изключение на рубриките в „Novi list“ и „Vjesnik“, които – помним и това – ще ликвидира левият министър на финансите Славко Линич, а ще му асистира културминистърката Златар), така че за „Естествен роман“ нито е написано, нито казано особено много. Ако не ме лъже паметта, а бих се радвал в случая да е така, единственият сериозен текст за „Естествен роман“ го написа Божидар Алайбегович, а беше публикуван в интернет-портал (струва ми се, че това беше „Лупига“, но да не проверявам сега, нека си остане по спомени…).
Силно съм скептичен към писатели, за които писането е игра. Но и това, както и всеки друг предразсъдък спрямо нечии жанрови, стилистични или афективни и литературно-афективни мотиви, си има своите изключения. Понякога тези изключения са дори повече, отколкото онези другите, заради които сме възприели някой принцип или предразсъдък, така че може да се случи на теория да застъпваме един принцип, а на практика – друг. Затова и нещата трябва да се преформулират така: няма нищо по-лошо и вбесяващо от претенциозни и слабо образовани, а отгоре на това и бездарни писатели, за които писането е игра. Такива са дори още по-лоши от претенциозните, абсолютно необразовани и бездарни писатели, за които писането е игра.
Георги Господинов доста често превръща своето писане в игра. И тази игра е важен елемент от неговото майсторство. В „Естествен роман“ играта е в опита му да създаде роман, съставен от различни романови начала. Тези начала са около петдесет и те са различни – повече по структура, отколкото по стил. От една страна всяко начало е стегнато и затворено, а от друга – представлява отворен прозаичен фрагмент, който може (макар, разбира се, да не е задължително) да се чете като кратък разказ, а още по-често като есе. Целостта наистина е роман в един крайно неконвенционален смисъл, и то един от най-интересните и впечатляващи, които можеха да бъдат прочетени през последните години. (На български „Естествен роман“ е издаден през 1999 г., след което предизвиква добро въодушевление на Запад). Господинов не само изпълнява блестящо своята игра, но дори повече – пред същата тази игра, но вече в огледалото, поставя своя читател. Благодарение на преводачките, в изданието на „Профил“ хърватите получиха книга без почти никакво заглушаване при превода, което би могло да попречи на играта.
Следва „Физика на тъгата“, която стигна до нас благодарение на сръбския превод, публикуван от белградското издателство „Геопоетика“. (Не се съмнявайте, че Ксения Банович не предлагаше тук и този шедьовър…) Тази книга е още по-хубава от „Естествен роман“ – да, като прилагателно „хубав“ приляга наистина точно на онова, което Господинов пише – но в своя микроскопичен мащаб, в тази игра в необичайно тесни пространства, тя е дори още по-амбициозна. Във „Физика на тъгата“ той пише своя тотален роман, романа на всички романи, а по някакъв начин и – последния роман на света, в който с различни, не само литературни, повествователни и образни средства, описва физиката и метафизиката на тъгата. Но за „Физика на тъгата“ би трябвало да говорим и по друг повод. На нея би трябвало да й посветим цял един дълъг и студен ден… И да, това е още нещо свойствено на Господинов, а противоположно на Токарчук: читателското време за нейните романи се отмерва с дни или седмици, докато мярата на всяка една от неговите книги е един ден. Свободен и чист – цял един ден. А допълнителният ефект е същият: траен е и преминава границите на спомена. Прозата на Георги Господинов оставя отпечатък в своя читател с атмосферата, с чувството, с въздуха край нея и го прави в много по-голяма степен тъкмо така, отколкото със своята структура или с онова, което би могло да бъде сведено до анекдот. Това навярно е първата и последната характеристика на великата литература.
Книгата с разкази „И всичко стана луна“ беше публикувана отново от издателство „Геопоетика“, на кирилица, в блестящия превод на Мария-Йоанна Стоядинович. Публикувана в самия край на 2016 г., тя попадна пред очите ми в най-деликатния възможен момент – когато след прочита на обемния и много силен роман на Кристиан Новак „Циганин, но най-хубавия“ мислех, че нямам сили за нищо друго. Всеки читател познава това чувство: след като истинската книга е прочетена, да се намери следваща е трудно… Споменавам това само за да подчертая как в такова състояние Господинов – далечен и съвсем различен от Новак – точно в този момент ме завладя и отнесе в своята книга…
Първият разказ е програмен – „8 минути и 19 секунди“. Толкова е нужно, за да стигне до земята информацията, че слънцето е угаснало. Какво се случва и какво изобщо може да се случи за толкова време? Следват осемнайсет разказа, от които нито един не е по-дълъг от седем страници. В разказа „Пред хотел България“ главният герой разказва как прекарал една августовска нощ през 1968 г. с Хелма Лаакунен, деветнайсетгодишна финландка, младши член на Финландската комунистическа партия, с която се уговарят да се срещнат четирийсет години по-късно на същото място. В краткия разказ, дълъг не повече от петнайсетина минути, е романът на цял един живот, с комунизма, посткомунизма и прехода. И асансьорът марка „Шиндлер“ – също като отпреди войната.
„Обащиняване“ е разказ за момче от сиропиталище, което си няма никого – никой не иска да го осинови, никой не го взема под крилото си. В крайна сметка Дребосъка един ден решава да вземе нещата в свои ръце и си осиновява баща. Най-напред си обащинява един кестен, но много скоро баща му е отсечен. След това куче, но… Доста е глупаво обаче да се преразказват разказите на Георги Господинов, понеже всеки или почти всеки има неочакван обрат – онова, което всеки преподавател по творческо писане ще препоръча на своите студенти като задължителен елемент на добрия кратък разказ – този обрат при Господинов обаче по правило е така мощен, че преобразява цялата история, така че онова, което започва и оставя впечатление за напълно обикновено, даже стереотипно, внезапно се оказва чудо невиждано.
На първи прочит, любимият ми разказ в книгата – в която в зависимост от настроението и прочита всеки или почти всеки разказ може да ми стане любим – е „Ритуалът“. В някакво затънтено българско село филмов екип снима сватба, която е необичайна с това, че сред сватовете няма невеста и младоженец. Те са… Необичайна е обаче, или всъщност по старовремски – съвсем обичайна, тъй като актьорите са обикновени селяни, които не се занимават с това да правят разлика между филмовата и житейската истина. И тогава…
„И всичко стана луна“ е книга кратка с вълшебна простота. Това тъкмо би могло да ви омагьоса у Господинов. Сякаш неговата литературна стратегия се състои в това да стигне до крайните граници на разказваческата простота. За край от разказа „Призраци“ преписвам две кратки изречения, които описват изхода от комунизма впечатляващо точно: „Така ставаше тогава, отличниците по математика заминаха, а отличниците по литература останаха тук. Особености на международния пазар.“ По-ясно – здраве му кажи.
14. 01. 2017 г.
Превод от хърватски: Людмила Миндова