ДЕНЯТ, КОГАТО ОСТАНАХ САМ
Казах ли ти, че съм куче, което се казва Салваторе…?
Казах ти. Знаеш ли аз съм от онези, дето по-добре помнят неща, случили се отдавна. Не съм аз като онези овчарски кучета, дето помнят всичко.
А… казах ли ти, че покрай портата започнаха да минават хора във военни униформи? И с пушки? И че навсякъде се чуваха необикновени звуци…? Не съм? Е, сега ти го казвам. Не мога веднага всичко да се сетя.
През тази есен, когато листата вече бяха паднали, стопанинът започна да тъпче в червената си кола разни неща и дрехи. Виждаше се, че ще ходят някъде. И стопанката донасяше неща и ги тъпчеше в колата. Бяха облечени като за тръгване. Напълниха и открития багажник, дето обикновено беше празен и където обикновено аз седях, когато ме водеха за ваксинация.
Нека ходят, си мислех. Не е за пръв път да отиват някъде. И винаги се връщат. Може би най-накрая ще оставят Ташка с мен, за да можем да се разхождаме и да си играем из двора без непрекъснатите прекъсвания и глупавите забележки.
Колко наивен бях… Знаеш ли, тогава аз бях едно глупаво малко куче. Нямах и година.
Когато напълниха колата така, че само предните седалки останаха празни, започнаха да се карат. Не разбрах съвсем всичко… но чух името си и стопанката как бълва псувни по адрес на някакви кутрета. Знаеш ли, аз бях сега единственото кутре и сериозно се уплаших за бъдещето си.
Тогава стопанинът влезе в къщата и изнесе в моя двор Ташка, която веднага започна да протяга ръчички към мен. Тръгнах към нея.
Стопанинът я спусна на земята и тя щом стъпи на крачетата си с червените ботушки, започна да се смее. Спусна ръчичката си върху носа ми. Близнах я и чух как жената на стопанина извика да побързат.
Докато стопанинът вдигаше Ташка, видях как две големи сълзи се изтърколиха по бузите му. Ташка започна да хленчи сърдита, че не може поне малко да си поиграе с мен. Риташе се, като че ли я водят при доктора.
Стопанинът занесе приятелката ми на жена си, на предната седалка в колата. После отиде в градината и ритна с крак дървената ограда. Гледах го изненадано. Никога не съм мислил, че е много умен, но тогава ми се стори, че съвсем е откачил. Оградата падна, а той се приближи, наведе се и допря главата ми до своята. Тогава много силно ме прегърна. Като Ташка, когато си играехме.. Знаеш ли, моят стопанин никога до този момент не беше прегръщал куче. Поне аз не го бях виждал.
После заключи къщата, запали колата и потегли с нещата, сърдитата си жена и моята скъпа Ташка. А на мен нищо не ми беше ясно…
Из романа "Аз съм куче... и се казвам Салваторе" (2005)
Превод от сръбски: Мария-Йоанна Стоядинович