Димана Иванова: Етюд
ЕТЮД
С очи като кестен и коси като кос
с моминска снага на речна сърнела
в летен ден и есенна нощ
вечно си тъжна и някак унила.
Аз питам тихо: „Какво ти е, мила?”
Но отговор нямам и просто отпивам
от чашата с болка, но и със страст
и пак ще попитам, макар и без глас.
В есен на прилепи и жерави прокълнати,
в зима от полярни блокове снежни,
аз все ще съм тъжна, а ти ще мълчиш,
но дойде ли пролет – не смей да се криеш
ще бъдеш съвсем близо – възпята във стих.
Копнееш по град – европейски, далечен
на чехи, евреи и немци – град крайречен
град на обработен камък и съдби древни,
но и град модерен – на Муха и Ербен,
готически арки, сгради, мостове стари.
В града на Хус, Сайферт и Кафка,
в лодка от страст по днешна Вълтава
ще пътувам към теб, дори да те няма.
В дворците от мрамор и от злато,
аз пак ще те видя и срещна с любов.