Поли Муканова: Фрагменти
ФРАГМЕНТИ
* * *
"Вярвам, защото е абсурдно" – превръщам в девиз тази сентенция, която най-автентично представя битието. По сизифовски усърдно, на ръба на безполезността и предопределения избор.
* * *
Вечната борба между кастите – няма да има допирност между тях, както небето и земята се свързват единствено в миражен хоризонт.
* * *
Eдно от убийствата – да си чиновник, да осъразмеряваш многоликостта на времето с празните удари на бюрократичната машина.
* * *
За заниманията с наука: блажени са неизкушените.
* * *
Отделени и отделни сме, цепим думата на две, ангажирани със своята самотност, самостойност, самопринуда. Много сам е човекът, единичен. Свързан с обещания и вяра в Другия - дали...
Каква принуда трябва да се окаже, че разбирането да е иманентно, по подразбиране. Сега е подтик, укор, но не е истина.
* * *
Лоши са хората и всичко поради егоизма, на ежедневното отстояване на "вечната" човешка природа (порода). Зли хора – не зли кучета! Кучето се възпитава от стопанин. Човекът се дресира от ограничението на своя Аз.
* * *
От хастара да я изтръскам, шедьоврите да извадя – едно е ясно: животът е по-силен от литературата. Но без нея животът е непоносим. Литературата е в полза на живота. А обратното е вече литература. Не бива да се оставя сам животът. Този гол охлюв, бързащ бавно към убежището на смъртта.
* * *
При човека смъртта е видово заложена. Краткостта е още в самия му зачатък. Няма яйце, няма кокошка - празна диалектика. Начало и край, а по средата бледо мъждукане. Няма по-точно определение за една запалена клечка живот.
* * *
Борбата продължава. Най-тежко е да заставам срещу себе си, за да се спася. От себе си.
* * *
Властта наистина разваля обонянията. Докато някой не бутне стълбата...
* * *
Стискането на зъби променя захапката . . .
* * *
Кой яде баницата и кой му я дава - няма значение. След като аз не съм на софрата.
* * *
Защо едни пишат, а други – не? И аз това се питам, докато пиша...
* * *
Смирението златни врати отваря.
* * *
Подписам се под всичко, че съм АЗ.