Септември 1972,
необичайно горещо за сезона, П., градът на светлината, но за мен – на мрака, защото тук ме погълна необратимо нощта на твоята загуба, живея в предградията, близо до П. д’О., на минути от станцията на метрото, в евтин хотел, на шестия етаж, ако може да се нарече живеене това, че по цял ден, както и сега, лежа с дрехите на леглото, зяпам тавана, на който няма нищо за гледане и се мъча да мисля за нещо друго, например за П., който е тук, около мен, за това, че съм в П., дано помогне, но не, пробожда ме, срязва, раздира и чегърта, както формата, цветът, миризмата, разположението на чуждите предмети в стаята или както въздухът, който независимо от всичко все още се опреснява в мен, същото е, като че ли съм жив одран, ставам от леглото и решавам да изляза в коридора, за улицата сега не смея и да помисля, и да заговоря някой гост или чистачката, да завържа разговор с някого, под някакъв претекст, да кажа добър ден и да попитам колко е часът или къде се намира тази и тази улица, да изрека нещо, все едно какво, каквото и да било, само да говоря, и все пак не го правя, чувствам, че би било фалшиво, защото ще говоря не за каквото трябва и най-вече не с когото трябва, ако говоренето изобщо още има смисъл, а може и да изиграя ролята си лошо, да се издам и да бъда разкрит, по-скоро отивам до мивката, пия вода, изпикавам се в бидето, вземам паспорта си от нощното шкафче и го прелиствам до прозореца, в Б. още исках да емигрирам заради теб, в М. исках да те забравя, но тук вече не искам нищо, не зная защо дойдох тук, защо съм тук и докога ще остана, лягам обратно в леглото, разкопчавам ципа на панталона си, представям си те до мен, започвам да онанирам и се опитвам да оцелея.
Из "Септември 1972"
Превод от унгарски: Мартин Христов