Даян Шаер: Има ли места в рая

ИМА ЛИ МЕСТА В РАЯ?

От този ден нататък всяка вечер Салем и Сарая излизаха навън около порутената постройка. Сякаш тази среща бе най-важното нещо от деня им. Салем я гледаше със сърца в очите. Влюбваше се в нея отново… Този път бавно и спокойно като полет на птица. Наслаждаваше се на повея в крилата и в душата. Откъсваше си разговори, а после ги ковеше с чук и пирон в главата си, за да останат вечни. Беше сантименталист. А тя беше муза.

Понякога в тези вечери ѝ говореше за любовта си. Стъпваше леко и на пръсти, за да не я подгони или уплаши. За да не разбере. Но да усети. Знаеше, че сърцето ѝ се взира към друго място, но то вече не съществуваше и затова Салем си наложи да опитва.

- Искаш ли да ти разкажа една история? – попита я той тази вечер. Беше решил да я задържи за малко повече.

- Приказка ли? – в очите на Сарая нахлула светлина.

Салем много добре знаеше как баща ѝ отдавна я беше повел към този свят с приказки. Знаеше, че това е нейната слабост. Липсващите приказки и липсващият баща.

- Да, нещо такова – меко отвърна той.

- Значи, искам! – каза тя и се усмихна.

Отдавна не я беше виждал да се усмихва.

- Ами… добре. Слушай сега. Имало едно време един художник, който бил много известен. Хората се редили на опашка с дни, за да зърнат картините му. Не ги продавал, защото били прекалено ценни за него. Във всяка картина той поставял част от себе си – мелодично започна историята Салем. - Хората не вярвали на това, но за да твориш, ти даваш от себе си. Нали така? Даваш от сърце.

Сарая кимна развълнувано.

- Минали години. Броят на картините растял заедно със славата на художника, който не искал да ги продава – внимателно продължи да разказва Салем. - Един ден той се влюбил. Тогава всичко за него загубило стойност и той спрял да рисува. Когато хората го питали защо, той не можел да им отговори. Направил търг и продал всичките си картини на безценица. Хората не разбирали. Един ден непозната жена в червен шлифер го попитала защо прави така. Червеният цвят разбудил нещо в него и той сметнал това за знак. Погледнал непознатата в лицето, но празните очи, които видял в нея, го отблъснали. Там нямало платно и бои, нямало палитра и муза. Огледал я внимателно и на въпроса защо спрял да рисува и да радва хората с таланта си, отговорил така: „Защото в нейните очи рисувам картина. Тази картина мога да видя само когато я погледна в очите. Когато я срещна…“. Жената с червения шлифер се замислила, но не разбрала. „Не виждам какъв е проблемът? Щом я обичаш, не можете ли просто да сте заедно?“. Художникът съжалил, че споделил част от съкровището си с тази непозната. Обърнал гръб да си ходи, а тя го помислила за луд. Срещата приключила, но неочаквано той се обърнал и промълвил: „Музата е истинска само когато е недостижима.“

Салем замълча. Сарая гледаше замислено. Сякаш беше докоснал нещо в нея. И двамата го усетиха.

- Много красива история, Салем – каза Сарая многозначително.

- Знаех, че ще я оцениш.

Сетне тя замълча за малко, загледана в тъмното небе.

Благодаря ти – допълни Сарая и не каза нищо повече.

После настъпи тишината. Нощта продължи да върви по пътеката на нощното небе. Мълчанието им бе сладко и споделено. Или поне така си мислеше Салем.