Лавиния Бранище: Бягство
БЯГСТВО
Тъкмо по пътя получи есемес „Дай ми, моля те, още десет минути“, но тя вече беше стигнала до ъгъла на блока. Усмихна се. Сигурно е под душа.
Изкачи четирите стъпала на входа и се прилепи о вратата, да не я вали. Стоя така точно десет минути, после му звънна, и въпреки че знаеше номера на домофона, беше запомнила адреса и разположението на картата. Той отговори задъхано.
- Искаш ли да остана още три минути пред вратата, докато си поемеш дъх.
- А не, не. Какво говориш?!
- Извини ме, но съм ужасно точна.
Той правеше нещо в това време.
- Я ми кажи, как беше? Двайсет и?
- Двайсет. Нула, две, нула и след това натискаш „С“.
Живееше на четвъртия етаж, но тя се заизкачва по стълбите, за да му даде време.
Когато беше на третия етаж, го чу да отваря вратата. Дяволски трудно е да потиснеш задъхването.
Беше бос върху студените плочки в коридора и тя си представи как само преди няколко секудни от стъпалата му е излизала пара. От него се носеше ухание на сапун.
- Хей.
- Хей.
- Да се целунем ли? – попита тя, след като влезе.
- Защо да се целуваме?
- Ами така, за късмет – каза, докато се събуваше, без да се навежда.
- А, да разбира се. Извинявай, хич не съм в час с тези неща.
Целунаха се много внимателно по бузите, а после тя му подаде торбичката.
- Ето ти го звяра. Четири кила.
- Ей, жестоко. Нямам търпение.
- Мисля, че тече...
- Почистена ли е?
- От вътрешностите да, но люспите не са. Не успях. Но мога да я изчистя сега.
Всички ѝ искаха да им носи риба, когато се връща от къщи, ще речеш, че Дунава минаваше пред вратата ѝ и изхвърляше там по една чанта. Не обръщаше внимание на повечето, но знаеше колко му харесваше на него да готви, а пък сладководната риба щеше да е нещо ново. И най-вече рибена чорба.
Не знаеш колко е хубаво за човек, който готви, да готви до някого, когото обича. Майка ти и идея си няма. Баща ѝ беше купил рибата и я беше донесъл на гарата, когато тръгваше, качи се във влака и я закачи над седалката. Тя го побутна развеселена: „тръгвай, да не останеш тук“. А той отдолу ѝ правеше знаци: „обади ми се да ми разкажеш!“
От коридора минаха във всекидневната, а от всекидневната в друга всекидневна, електрическият ключ беше зад библиотеката, той внимателно пъхна ръката си и загаси лампата, като остави помещението осветено само от една жълтеникава лампа. Леглото беше разположено в ниша в стената, зад тежка завеса от червено кадифе, която сега беше събрана в единия край. Леглото, опънато като по конец, чакаше там като жертвен олтар.
Той продължи нататък и влезе в кухнята, където започна да маха една подир друга петте торбички, в които тя беше мушнала рибата, от страх да не се разтече. Накрая остана само миризливия и олигавен шаран, много по-малък, отколкото си представяш, че може да бъде една четирикилограмова речна гадина.
- Колко гадно, че има люспи. Не зная как се чистят.
- Остави, дай на мен, каза тя.
Той го пусна в мивката.
- Ще хвърчи на всички страни...
- Мда... хайде в банята. Във ваната!
Огледа се за тава, той потърси нож, а след това коленичи, за да включи бойлера за топла вода, всеки път, когато му трябваше топла вода, трябваше да пуска една чешма, разположена на много неудобно място. Инсталацията в кухнята изглеждаше като от преисторическата епоха и бучеше ужасно. Апартаментът беше наследство от баба му и дядо му.
- Къде е банята?
Той я поведе, а тя го последва с рибата в тавата. Тавата беше мръсна, по нея имаше полепнал сякаш от векове прах, така я беше измъкнала от шкафа. Мина ѝ през ума да му каже, че има нужда от жена, но не му го каза. В действителност не вярваше, че има нужда от жена, щеше да е просто шега, а на него можеше да не му се понрави, да помисли, че му натяква за разхвърляните навсякъде мръсни съдове. Въпреки че твърдеше, че е чистил цял ден.
Коридорът беше тесен, а банята малка, той отвори вратата. Тя се промуши и го докосна. Стори и се, че се протегна след нея, за да я подуши. Сложи тавата във ваната и започна да лющи люспите, както беше виждала да се прави вкъщи. Баща ѝ беше ходил да търси риба чак на липовенския плаж и трудно беше намерил, защото между Коледа и Богоявление никой не ходеше да лови. Тази е донесена от Тулча, от Делтата е, къса и тумбеста, не е така изящна, каквито са тук. Трябва да с перфектното тегло, ако е прекалено голяма, се изнервяш, докато я приготвяш, ако пък е прекалено малка, не е вкусна.
Спомни си, че не беше искала непременно да идва в дома на Паул, но веднъж по време на закуската, докато чакаха да заври водата в електрическата кана, го беше споменала с възторг, и баща ѝ хукна да намери риба. Още същия ден.
Люспите се отделяха лесно, не хвърчаха никъде. Докато стоеше наведена над ваната и осъзна, че той е зад гърба ѝ, се сети, че винаги, когато искаш да се наведеш по-надолу, е добре да клекнеш, и го направи. Блузата ѝ се вдигна нагоре и разкри кръста ѝ, вероятно се виждаше и част от бикините ѝ, знаеше, че той е вперил поглед точно там.
Отиде в кухнята с рибата, а той остана да почисти ваната. След това пусна музика, големи тонколони ограждаха втората всекидневна, остави вратите отворени, за да се чува музиката навсякъде. На терасата вятърните камбанки се удряха в прозореца.
Извади пакетчетата и кутийките си с подправки и постоянно я питаше за мнението ѝ, тя нямаше дори и бегла представа, не беше надарена с усет към комбинациите, и остави всичко на него. Той ѝ даваше да опитва и искаше да вкусва от ръцете ѝ, като се стараеше всеки път да докосне с устните си пръстите ѝ. Когато минаваше покрай нея, я хващаше за хълбоците, все едно иска да я отмести, но когато се захвана да поизмие съдовете в мивката, го усети как стои залепен зад врата ѝ и наистина я помирисва. Знаеше, че е ловец. Беше го виждала в действие, когато излизаха в компания, беше го усетила и когато бяха насаме. Все пак винаги на неутрална територия, но сега... Въпреки че не си спомняше да е искала да идва в дома му, всички тези жестове я ласкаеха страшно много. Никога досега не се беше оставяла да я хванат с толкова много куки. Паул беше изключително сигурен в силата си да съблазнява, нещо, което караше и нея да се чувства сигурна в собствената си възможност да го прелъсти. Още от самото начало беше перфектният мъж и продължаваше да бъде такъв. А пък перфектният мъж не може да желае нещо друго, освен да има супер готина жена.
- С какво се подкиселява чорбата ? – попита той.
- Ами с разтвор за борш.
- Нямам.
- И лимон ли нямаш?
- Не.
- Ами джанки?
- Шегаджийко!
Позамисли се малко.
- Става ли сладка рибена чорба?
- Ммм, не много.
- Има един денонощен, със сигурност имат борш, от онзи в торбичките. Ще дойдеш ли с мен? Не, по-добре да стоиш да гледаш това – каза той.
- По-добре остани ти, ще отида аз. Къде е?
Обясни ѝ два пъти и я накара да повтори. Не беше точно на ъгъла на улицата.
Изпрати я до вратата, отключи ѝ и заключи, след като беше слязла на долния етаж.
На кръстовището на Батистей с Василе Ласкар се загуби и повървя доста в погрешната посока. Даде си сметка, че вече не прилича на това, което трябваше да бъде, така че се върна на кръстовището, където на светофара стоеше изникнало отнякъде момиче. Светеше зелено, беше съвсем пусто, но тя продължаваше да виси там. Попита я къде е Куик Дели и момичето ѝ посочи. След минутка телефонът ѝ иззвъння. Беше Паул.
- Къде си?
- Липсвам ли ти?
- Чорбата завира.
- Липсваааам ти... Загубих се, но една проститутка ме спаси.
- Какво ти каза?
- „Натам!“
- А ти къде си?
- Мисля, че го виждам.
- Добре, като ти доскучее, звънни ми.
И затвори.
Когато стигна до магазина, започна да дърпа първата врата, която видя. Отвътре някаква жена миеше пода и напълно пренебрегваше знаците, които тя ѝ правеше от улицата. Звънна на Паул. Хайде бъди добричка и направи още няколко стъпки, има още една врата.
Сред лабиринта от рафтове трудно намери вълшебния разтвор за борш, а докато беше на касата и търсеше дребни, той ѝ звънна отново. Успя ли?
Излезе под дъжда и се затича със спусната над очите качулка, с червеното пликче чорба в едната ръка и телефона в другата, държеше го здраво, този телефон, по който във всеки един миг можеше да ѝ се обади безупречният му глас, който изговаряше перфектно, без акцент, съвсем книжовно думите. Нямаше търпение да разкаже на следващия ден, даже вече имаше няколко готови фрази, оформени за татко, който я беше окуражил да не пропуска срещата с това момче. Независимо какво щеше да излезе. Ами от професионална гледна точка? Той беше контакт, пълен с контакти... Е, и не беше точно момче, имаше поне десет години отгоре.
На кръстовището се поколеба малко, проститутката беше изчезнала.
Яденето стана готово към два часа през нощта, рибата изглеждаше чудесно. Паул беше очарован, но възхитените ѝ възклицания не бяха достатъчни, изглеждаше разочарован. Тя си беше признавала и при други срещи, че не си пада много по рафинираните ястия, за готвене – не готвеше много, предпочиташе да използва времето си за други неща.
- Трябва да ме каниш по-често – му каза, докато нареждаха чиниите на пода във всекидневната.
Сипа си миниатюрни порции и го помоли да не се чувства обиден.
След като хапнаха, послушаха музика, говориха, порови се из нещата, книгите и ДВД-та му и ахваше от възхищение всеки път, когато намереше нещо, което ѝ харесва и на нея.
Седна на фотьойла и се протегна, за да погледне лаптопа на масичката, искаше да смени музиката. Той се наведе над нея и се отпусна доста над лявото ѝ рамо.
- Тези харесват ли ти?
- Да... не зная... не ги знам. Каквото искаш ти.
Приближи устата си до нейната:
- Какво ли искам аз?!
И я целуна с най-красивата целувка на Спайдърмен, толкова дълга, че не успя да се задържи повече в ужасно неудобната си позиция, ами се изправи и каза: колко яко.
После потанцуваха малко и той я придърпа към леглото. Седна на ръба и започна да разкопчава тройната ѝ катарама, не виждаше добре, поизмъчи се малко, тя се смееше и се рееше из въздуха, макар че беше пила само един пръст вино. Хвана страните му между дланите си и се вгледа добре в него, помисли си как ще влезе с него през вратата у дома. Моят някой от „запознах се с някого“.
След извстно време той успя да победи катарамата, разкопча и ципа и свали дънките ѝ с все бикините. Изведнъж лицето му се превърна в отвратена гримаса.
- О, не! Имаш косми.
Тя избухна в смях. Смееше се съвсем искрено. Не, не можеше да говори сериозно.
- Естествено, че имам косми.
Окосмяването ѝ беше чисто и поддържано.
- А, не, не. Не може. Трябва да се оправим с това.
Изправи се, хвана я за ръка и я дръпна към банята, от етажерката взе машинката си за бръснене.
- Мога да те почистя и аз, влез във ваната.
- Ама, я чакай...
Измъкна се от ръката му и се върна във всекидневната, хвърли се на фотьойла напълно объркана. Не знаеше какво да прави сега. Не знаеше какво искаше да се случи.
Дойде и той, седна на другия фотьойл срещу нея. Изражението му беше сериозно. Сякаш обсъждаше сделка.
- Да ти обясня защо е пълна тъпотия да имаш косми.
- Я виж ти, ще се пообразоваме малко, а?
- Не искаш ли да си образована?
- А ти си бил от тези, дето образоват? Ще ме измъкнеш от мизерното ми минало ли?
Не трябвало да има окосмяване, защото ласките в тази област, както е всеизвестно, било за нейно добро да няма косми там, нали разбира, накрая успя да я убеди. Но ще се почисти сама.
Разсъблечена от кръста надолу и разкрачена над студената вана, разучаваше различните скорости на машинката и още се държеше за забавната част на случилото се. И какво толкова, поискал ѝ е да се обезкосми напълно. Да, беше забавно. Едва след като предъвква ситуацията в продължение на три-четири дни и след като я обсъди с три-четири приятелки, си даде сметка, че онова, което трябваше да изпитва, беше гняв. Никога не изпитваше подходящата емоция, винаги ги пропускаше.
Когато приключи, поиска да почисти ваната от космите, но душът беше неподвижен. Взе изпод мивката кофичка, в която бяха натопени няколко парцала, извади парцалите и сипа вода в нея, за да я излее във ваната. Водата беше студена като лед, но не излезе да му каже да пусне топла вода. Почистването на ваната ѝ отне повече време, отколкото самата операция по обезкосмяването.
Облече се там и се върна във всекидневаната, където той я очакваше, седнал на ръба на леглото. Откопча панталоните ѝ отново, този път много по-бързо, и пак ги свали заедно с бикините. Пипна я, подуши я. Перфектно.
Тя се наведе и извади от задния джоб на панталоните си презерватив.
- Какво ще правиш с това?
- Да ни е под ръка.
Хвърли го на края на леглото.
- Хайде по-добре без.
- Ами, ако забременея – какво, ще ти го пратя по пощата ли?
Той щеше да заминава в чужбина за известно време.
Направи се, че не я чува. Дръпна я върху себе си на леглото.
Това, което последва, беше ту хубаво, ту странно, но в даден момент на нея ѝ стана досадно и изнервящо, продължаваше вече твърде дълго. Не знаеше вече какво да направи, за да прикрие, че вече никак не ѝ беше до това. Когато той се спусна долу и мушна главата си между краката ѝ и започна да прави различни неща, небето направо се срина върху нея. О не, и той ще иска. Но тя се направи, че не разбира. Опита се да го отдръпне оттам, стисна краката си и го дръпна до себе си. Стояха така известно време. Беше ѝ жал за него и се чувстваше виновна, че не може някак да му помогне.
Облегна се на единия си лакът и започна да го целува по устата. Бавно, хубаво, знаеше, че се целува добре.
- Колко добре се справяш с устните – каза той. – И колко хубаво би било да направиш същото и там долу. Да предложиш и на него удоволствие.
И посочи към „него“.
„Него“, разбира се, че тук ставаше дума за „него“.
Тя застана на колене и произнесе най-решителната сричка, излязла от устата ѝ тази вечер.
- Не!
И двамата стояха объркани.
- Съжалявам, не мога. Не сега. Не зная. Може би по-нататък... тоест след определено
време. Трябва първо да спечелиш доверието ми. Преди да... правя и други неща.
- Но защо не искаш да зарадваш и него? Ето, ще те науча. Виж (изправи се на лакти,
хвана пениса си внимателно)... надарен е с чудесна архитектура...
Продължи да говори и да обяснява, сякаш го бяха телепортирали от друг филм, тя вече не слушаше, нито пък възприемаше каквато и да била информация, само гледаше устните му как се движат на беззвучен режим. И изведнъж чу финала: Ами ако глътнеш и ти хареса? Тоест ти хареса беше сценична насока, той знаеше как трябва да станат нещата, тя никога нищо не е знаела.
Обхвана я ужас. После мозъкът ѝ изпрати посредством заблуден електрически импулс зачатък на усмивка, за това колко комичен е животът, с всичкте му комични типове. (Архитектурата му, казва.) И после отново ужасът. Че нейният някой от „запознах се с някого“ тъкмо беше унищожил всичките други черти от същността ѝ, като я беше свел просто до измерението на изпълнител на сексуални услуги. Че всичко е част от голяма световна конспирация, че светът с цялата си суета през изтеклата вечер целеше единствено да я отведе дотам, че голямата развръзка да се състои не в друго, ами в това тя да се озове в нечие чуждо легло с пенис в устата.
Защото той иначе не можел да свърши.
Ами това, от което имаш нужда, го има на околовръстното! Но тази последователност от звуци, тази поредица от данни (0010111000 нула нула едно нула, н-у-л-а биип бип, биииип) се задейства едва на следващия ден.
Обърна му гръб и се сви на кълбо, къде да потърси убежище в този чужд дом?
А той, както стоеше с отпусната назад глава на ръба на леглото си, с ръце върху корема и с още неприключила ерекция, избухна:
- Не знаеш да се храниш, не знаеш да правиш секс, на теб какво ти носи радост в живота?
Тя се сви още повече:
- Моля те да замълчиш, не ме познаваш...
- Как може хората да бъдат толкова безразлични едни към други?... Как можеш да си толкова безразличен към това, което иска човекът до теб?... Как живеем на този свят, минаваме едни покрай други, сякаш останалия свят въобще не съществува?
Всичко придоби космически пропорции.
- Държиш се, сякаш аз съм причината за всичките ти нещастия...
- И знаеш ли какво? – каза той, като я обърна по гръб и се качи свирепо върху нея. – Ето, може и по този начин.
Вкара ѝ го няколко пъти и свърши. Кой знае какво плуваше в тази сперма и откъде беше донесено. Вече нямаше значение, че я беше боляло и че един заблудил се електрически импулс в мозъка ѝ смътно ѝ подсказваше да се съпротивлява.
Останаха да лежат един до друг, но той още не беше излял целия си гняв.
- Ама ти наистина ли не забеляза колко много направих за теб тази вечер? А аз какво получих в замяна?
- Не знаех, че си водим отчет...
Схвана, че си има работа с явлението, наречено чувствителен мъж. Тоест типа, който се разочарова стряскащо лесно,какъвто и звук да произнесеше, щеше да се превърне в празна реплика, той страдаше от своите космически недоволства, откакто съществуваше вселената. Намираше се върху тънък лед. Ами нейната саможертва да предложи просто присъствието си, тя беше истинска: трябваше да яде в два през нощта от тази проклета риба, която беше – и това съвсем сериозно – много вкусна, но да не беше сервирана в толкова неудачен момент, защото всяко хапване след седем вечер ѝ засядаше на гърлото и стоеше там до сутринта на следващия ден, което означаваше, че няма да може да закусва, а ако не закусеше, щеше да я подгони глад още преди обедната почивка и червата ѝ щяха да къркорят, нещо, което наистина беше ужасяващо, защото в онзи херметически затворен офис всички работеха в пълна тишина. Освен това трябваше да стане много рано, понеже живееше далече и пътуваше два часа до работа. И да, разбира се, че и тя беше дала много, но не знаеше, че така ще си водят отчет.
На татко разказа едва след около месец, отчаяна, че още не знае как би трябвало да се чувства тогава и след това, и водена от усещането, че е здравословно да знае мнението на някой мъж с житейски опит. Татко се ядоса, даже не я остави да завърши историята, напсува нещастника и настоя да го прати по дяволите. А тя го попита: Но каква е цената, която трябва да платиш, за да бъдеш с някого? (защото още пазеше в себе си няколко плюса за Паул). Кажи ми ти, татко, каква е цената, може би съм проявила капризи и не съм пожелала да платя цената. А пък татко, след дълга пауза, в която размишляваше за всички цени, които беше плащал през живота си, и с може би леко навлажнени очи, каза: би трябвало да е безплатно.
Слезе от леглото и отиде в банята. Водата беше толкова студена, че първият досег беше като пронизване на плътта с острие на бръснач. Изми се набързо с върха на пръстите си и взе някаква кърпа наслуки. Върна се в стаята да си събере дрехите, а когато се наведе над края на леглото да вземе една от тях, Паул я хвана за ръката и я дръпна към себе си.
- Хайде да опитаме още веднъж. Мисля, че иска пак.
Тя изплашено отдръпна ръката си.
- Почти се облякох и е късно. Утре съм на работа.
От тонколоните за четвърти или пети път звучаха същите парчета.
Събра чиниите от пода и ги отнесе в кухнята, а после и тавата с рибата. Отчупи си с пръсти едно парче, беше хубава и студена.
Огледа се още веднъж из стаята, да не би да е забравила нещо, после разтърси леко рамото му, изглежда беше заспал.
- Ей, аз тръгвам, окей?
Не ѝ отговори, но от устните му се изтръгна някакво изръмжаване.
Взе си чантата, обу се, но когато понечи да отвори, установи, че е заключено и отгоре и отдолу, а пък ключовете не се виждаха. Потърси ги разтревожена, а след това направо паникьосана.
Върна се при Паул.
- Ела да ми отключиш, не намирам ключовете.
А той пак с ръмжене ѝ отвърна:
- Виж де, там са.
Върна се в коридора и потърси отново, пак се върна при него. В джоба на горната си дреха стискаше телефона.
- Няма ги, моля те да дойдеш.
Той стана с усилие, дойде гол до вратата, претърси навсякъде за ключовете, но не ги намери. Върна се в стаята, където зарови из джобовете на дънките си, и се върна с ключовете.
- Извинявай – издиша в лицето ѝ, докато ѝ отключваше.
Тя излезе през вратата и в момента, в който го направи, в главата ѝ започнаха да валят реплики, да се наслагват сцени и варианти за финал, без да знае дали това наистина беше краят. Той остана гол на вратата, загледан в нея; когато слезе на долния етаж, тя чу как завъртя и двата ключа.
Превод от румънски: Лора Ненковска