ТАШКА
На другия ден разбрах, че вързопът се казва Наташа, въпреки че стопанинът и жена му ѝ казваха Ташка.
Понякога го изнасяха навън, на слънце, а друг път го караха някъде с колата. А вързопът всеки път миришеше различно и беше все по-голям. Аз си доближавах муцунката до него, когато стопанката я нямаше. Обикнах го, миришеше много хубаво и мило гукаше, когато го доближавах. Веднъж дори ми пипна муцунката. Тогава видях, че това мъничко същество има малки ръце, по-малки от върха на носа ми.
Стопанинът знаеше, че вързопът не може да се зарази с никаква болест от мен, бях ваксиниран против всички кучешки болести и стопанинът на два пъти ми даваше онези таблетки за чистене на стомаха… Това е много важно, да знаеш, да ваксинираш кучето. И често да го чистиш от паразити в червата, поне докато е малко. Особено когато е малко.
Подлудяваше ме това, че непрекъснато идваха и излизаха хора с миризмата на вързопа върху себе си. Изглеждаше, че искат да навредят на вързопа… А аз почти по цял ден прекарвах в металния бокс на майка ми. А понеже в двора имаше само едно куче тоест – аз, другият бокс беше празен. Моят някогашен бокс.
Тези познати и непознати за мен хора влизаха с някакви пакети и цветя и излизаха с празни ръце. Хареса ми, че нищо не изнасяха. Не обичах от къщата на стопанина и моята къща да се изнасят неща.
Малко преди пролетта видях, че вързопчето освен ръце има и крака. Облечено с малки панталонки и шушляково якенце, то изглеждаше като малък човек. Малко момиченце.
Малко момиченце, което се казваше Ташка…
Да, едно малко момиченце. Така, както и аз бях малък и се казвах Салваторе.
Из романа "Аз съм куче... и се казвам Салваторе" (2005)
Превод от сръбски: Мария-Йоанна Стоядинович