Ивайло Добрев: Вече не искам да чеша миризливата четина на вечността

Днес се държах като мъж

измих изчистих изпрах

минах прахта там където имаше прах

там където нямаше - бях доволен -

и докато забърсвах горното малко

прозочре забито в дървеното

старо черчеве ми хрумна че е възможно

щастието но за секунда - не повече

сменях няколко пъти кофата с мръсна вода

извършвах всичко бавно и премерено

като танц със саби но някак още по-истинско -

парцалът от чисто бял ставаше чисто черен -

и всичко това защото аз бях там - аз го правех -

райберите - пожълтели от слънцето и от прахта -

едни от най-хубави райбери - от старите -

бяха под моето ръководство - моята ръка ги движеше -

правех с тях какво си искам - вдигах ги нагоре

и ги спусках надолу - а те нямаха нищо против -

и без това бяха отдавна забравени в кухото

пространство между две стари малки прозореца.

Премествах стълбата, разгъвах я - тя ми служеше -

качвах се и слизах - можех да правя каквото си искам с нея -

после пироните забити в стените - хващах клещите и ги дърпах зверски, а те се вадеха и падаха по пода -

можех да ги събера или да ги оставя - аз решавах

през цялото време знаех че това което правя

е наистина важно и повече не искам да чеша миризливата четина на вечността - предпочитам семейство с домашни любимци