Днес се държах като мъж
измих изчистих изпрах
минах прахта там където имаше прах
там където нямаше - бях доволен -
и докато забърсвах горното малко
прозочре забито в дървеното
старо черчеве ми хрумна че е възможно
щастието но за секунда - не повече
сменях няколко пъти кофата с мръсна вода
извършвах всичко бавно и премерено
като танц със саби но някак още по-истинско -
парцалът от чисто бял ставаше чисто черен -
и всичко това защото аз бях там - аз го правех -
райберите - пожълтели от слънцето и от прахта -
едни от най-хубави райбери - от старите -
бяха под моето ръководство - моята ръка ги движеше -
правех с тях какво си искам - вдигах ги нагоре
и ги спусках надолу - а те нямаха нищо против -
и без това бяха отдавна забравени в кухото
пространство между две стари малки прозореца.
Премествах стълбата, разгъвах я - тя ми служеше -
качвах се и слизах - можех да правя каквото си искам с нея -
после пироните забити в стените - хващах клещите и ги дърпах зверски, а те се вадеха и падаха по пода -
можех да ги събера или да ги оставя - аз решавах
през цялото време знаех че това което правя
е наистина важно и повече не искам да чеша миризливата четина на вечността - предпочитам семейство с домашни любимци