Милан Добричич: Влак, Солун
ВЛАК, СОЛУН
Среща с влака като с детството.
Неудобство, даже страх… а не се страхувам от летене.
Изпращат ме приятел, градът и кулата на Авала в пламъци, през мръсния прозорец.
С мен са онези, без които ме няма: Смъртоносната, Грозната и Досадната.
Вагон 466, купе 3, спално място 21.
Като се изключи звукът, сякаш пътувам за пръв път с влак.
Мръсно спално бельо, тоалетната – пълен кошмар.
Мъгла. Страх от Смъртоносната.
Прешево, Табановци, Велес, Градско, Демир Капия, Джевджелия, Ейдомени, Поликастро.
Пътуването с влак е тъжно, всички гари изглеждат пусти.
Сандвич и най-ужасното кафе в живота ми.
Тунели. Реки. Мостове. Стени. Маслини. Граници.
Черна река, бяло слънце.
Часовниците изведнъж избързват с 60 минути.
Влакът бърза, вратата трепери, палтото се полюшва.
Досадната развива ходилата ми, докато бълнувам.
Солун. Въздухът мирише на Гърция. Детство.
Поглед от стаята към други погледи от стаята.
Първа почивка, самота, тишина.
Гледам Грозната.
Телевизорът се е надвесил от шкафа и ме гледа; игнорирам го.
Скитащи огромни псета, приисква ти се да си бил такъв в предишен живот.
Всеки ден, всяка вечер, всяка нощ, принасям жертва на Орисниците.
Накрая – поклонение при предците.
Разговор за смъртта; в свои води съм.
Гълъби на перваза.
Мир?
Превод от сръбски: Людмила Миндова