Три прекъсвания на монолога ѝ
1.
Градът сега е грохнал под теглото
на своите сноби. Нищо чудно и да
изгори,
докато аз те слушам половинчато –
говорѝ
ония празнични брътвежи там, това
за теб и мен,
предъвкано на есенния ти акцент.
Щастлива и детинска в синята си рокля
ти си в неведение за главното, нали?
Езикът го боли.
Езикът е по правило раним.
Не е за подценяване да помълчим.
2.
След някакви си пет години ще те стигне
онази първа ерозия, победата над розовото
върху ландшафта на лицето ти.
Ще станеш версия на онова,
което общо взето си.
Обзета от предогледалното учудване
ще си ме спомниш пак: като предмет, като посуда. Аз
ще бъда материалното и окончателното в стаята
(това е всъщност понятието ти за мен като за края).
Ще бъда скришна глътка, седатив, цигара,
ключът от лампата
и чашата до теб.
Среднощните предмети
в този ред.
3.
Последните вечерни новини
са като вчерашните: порасни.