Валентин Дишев: Една безименна история от 21 декември 2013 година
Една безименна история от 21 декември 2013 година
На тръгване към радиото (за едно от връхлитащите ме – както преди всяка Коледа – с неизбежността на и цикличността на ураганите поредно предаване в график, който изцежда, ако искаш не просто да работиш, а да дадеш...) и днес влязох в магазина. Продавачката, която много пъти ми е давала цигари на вересия (и днес го стори), отново ми каза: „Кога ще ми дадеш да прочета твоя книга?” (всъщност дори не знае името ми... знае че „пиша”, аз пък много пъти съм я виждал да чете в магазина, когато няма клиенти... О, да – чете романи, от онези – с „романтичните” корици...). В този момент се усетих, че в бързината съм метнал на рамо – за да ми подслони късчето кекс и пластмасовото шишенце с домашно кафе... това от автомата в радиото не е лошо, но струва повече пари - чантата, с която бях на церемонията за връчване на Националната награда за поезия „Иван Николов” преди две вечери и че тази чанта много тежи, защото в нея бяха екземплярите от „Маргьорит (и други регистри)” които се предлагаха за продажба по време на церемонията... и от които никой от присъствалите не купи нито една бройка (което пък беше единственото, тежащо ми след тази вечер. За втори път останал „само номиниран” – тук трябва да видите една усмивка... моята си разбираща усмивка - се чувствах прекрасно, когато прегърнах двамата лауреати: хора, които обичам... бях прегърнал и още един от номинираните – също обичан от мен, нежно бях докоснал по рамото, като знак на подкрепа, друга от номинираните – чиято книга наистина харесвам)... Бръкнах в чантата и подадох една книга. „Дали ще я разбера?”, попита ме (аз също не знам нейното име... разменяме по някоя дума, винаги усмихнати - както винаги и навсякъде аз никога не прибирам покупките си и не си тръгвам без „Благодаря и приятна работа”, тя пък се научи да не се учудва, че чува любезно-искрени думи и всеки път благодари...)...попита ме: „Дали ще я разбера?”. „Не се опитвай” – отговорих – „Почувствай я!”... и си тръгнах. Преди минути, на връщане от работа, отново минах край магазина – той е на 30 метра от входа на блока ни – тя ме догони и държеше в ръка 9 лева... Преди очите ми да се окръглят във въпрос, я чух да казва: „Тази книга не бива да се подарява. Твърде важна е. Много скъпа е. Скъпо си я платил... Благодаря ти, че си я написал!” – взех парите... не помня дали казах нещо... бях смутен, просълзен... Сега си мисля – а трябва ли – за тези, чиито имена знам... и тези, които знаят моето име... Тя сигурно вече го знае... аз забравих да попитам за нейното - отново... А има ли нужда от имена?.. Впрочем, утре трябва да си платя цигарите...