ВЛАК, ИСТАНБУЛ
Наблъскани купета, едно върху друго; сигурно спя върху някого.
Влакът като яздене, като люлеене, като тропот.
Влакът като люлка в ръцете на нервна майка.
Граници. Дъжд. Ниви. Свлачища. Потоци. Водовъртежи.
Гара от старите филми; майката най-накрая е спокойна, детето спи.
Излизам. Те трите в ъгъла на окото.
Град на котките и жълтите таксита.
Малка стая, прозорец в стената.
Пеене от минарето; Ая София и Синята джамия се призовават.
Смъртоносната лети над мен, където и да мръдна.
Замък, много гости и жена, заради която ми се плаче, прилича на майка ми отдавна.
Гълъбите следват ферибота, вятърът ги спира в полет.
Азия е излязла по улиците, тротоарите, парфюмирана, пъстра.
На едното пристанище живеят черните, на другото – белите птици.
Слязохме под земята, над водата; и тук не съм сам.
Босфорът под мостовете; до мен плешив вълколак.
Утро, слънце, дъга, още една,
чайка под прозореца, другите от дългото ято са над рибарската яхта.
Край морете, в дъжд, слънце, вятър. И смърт.
Дъгата не донесе щастие, само тъжни изповеди, сълзи. И смърт.
Котките мяукат цяла нощ. Птиче се спасява от тях в трапезарията.
Няма вече влакове, радвам се на крилата.
Чакам да отлетя.
Грозната се опитва да се скрие. Смъртоносната си изгубва зъбите.
Досадната е до мен на празното място. После ми сяда в скута.
Превод от сръбски: Людмила Миндова