Радослав Петкович: Смаляване
СМАЛЯВАНЕ
Мъдрите твърдят, но ето
че тълпата ги осмива,
хвали живото, което…
Гьоте[1]
- Тази сутрин стаята ми изглежда някак малка – каза тя.
Той я погледна. Не защото в думите й имаше нещо прекалено странно – беше чувал от другите и най-вече от нея и по-странни неща, а защото съществуват начини на изговаряне, при които и най-обичайните неща се превръщат в необикновени. Тук имаше нещо странно, нещо повече от странно, или по-точно нещо по-различно от онова, което е прието да се нарича странно. И той се изплаши.
- Добре ли си – попита.
- Да, всичко е наред – отговори тя. – Само стаята изведнъж ми се стори необикновено малка.
Оглеждаше се внимателно и леко учудено. Не прекалено, по-скоро като човек, на когото се случва нещо, което не е съвсем неочаквано, но му е трудно да повярва докрай в него, и затова е объркан, че все пак се случва. По-точно казано, изглеждаше някак объркана. И все пак – не твърде много.
- Чуй ме – каза й той, - може би днес трябва да останеш в къщи и да си починеш.
Сега вече го погледна наистина учудено.
- Защо? Съвсем добре съм и всичко си е наред освен стаята.
Така се разделиха сутринта и всеки се зае с работата си. През целия ден в своето проектантско бюро, погълнат от чертежите на някаква къща, в която се опитваше да помири изискванията на добрия вкус с налудничавите прищевки на клиента, той не се сети за сутрешната й реплика, чак докато вечерта не се прибра вкъщи. Завари я да лежи на дивана в малкия кръг светлина от настолната лампа и да чете. И тутакси го споходи убеждението, че бе грабнала книгата в мига, в който бе чула отварянето на вратата, и че допреди малко просто беше лежала, дори без да запали лампата.
- Хей – възкликна той, опитвайки се да имитира весело настроение. – Какво става със стаята?
Погледна го. Не беше неприятелски поглед, по-скоро погледът на чужд човек, малко смутен от дързостта на нечий въпрос, за който не е и очаквал, че може да му бъде зададен, тъй като питащият няма никакво право на него. Продължи само частица от секундата, след това и тя се засмя.
- Помниш всичките ми глупости – отговори. – Стая като стая. Вече колко години живеем тук?
Лъжеше. Бе напълно сигурен в това. Всичко друго – и необичайната й сутрешна реплика, и този поглед на чужд човек – можеше да припише на въображението си, на умората от нещата, с които човек се сблъсква ежедневно и може би на някакво дистанциране помежду им, за което си даваше сметка отскоро или от малко по-дълго време. Не беше промяна в отношенията им, поне така вярваше, нито толкова драматична, нито непоправима. Дълго живееха заедно, а в последно време по стечение на обстоятелствата, за които не бяха виновни нито той, нито тя – тоест заради онова, което глупаво наричаме живот, – се виждаха главно сутрин и малко по-дълго вечер, и двамата твърде уморени от изминалия ден. Бяха започнали да разговарят по-малко от когато и да било, и то най-вече за всекидневни и безинтересни неща, ако за тях изобщо може да се говори. Беше й изневерявал два пъти, но дори на това не придаваше особено значение – макар че преди не го беше правил, – и двата пъти бяха банални сексуални сеанси, които не обвързваха никого с нищо. Естествено, беше размислял над вероятността и тя да го е мамила по подобен начин, но нямаше никакво желание да й зададе сериозно този въпрос.
В края на краищата, има такива периоди в живота. (В момента, в който си го помисли, цялото изречение му се стори изкуствено. И най-вече думата “живот”, която му прозвуча някак неестествено, набиваше се на очи като напълно погрешна, неподходяща дума, какъвто на нея преди малко се бе сторил въпросът му.) Вярваше, че всичко това може да се поправи, че е достатъчно да заминат за седмица-две извън града, за да си върнат някогашната, изгубена за миг, близост.
Но сега тя лежеше на дивана напълно отмаляла, а до нея бе книгата, която нехайно беше оставила да падне, така че един лист се бе прегънал – което не беше обичайно за нея, в кухнята можеше да цари пълен хаос, но към книгите винаги се отнасяше грижливо – и, той бе напълно сигурен в това, примигваше с очи, все още непривикнали към току-що запалената светлина на лампата. Лъжеше, и то така неубедително, както може да лъже само човек, на когото не му е до това да убеждава събеседника си, или за когото пропастта между истината и изреченото е толкова голяма, че и най-умелите думи не могат да я преодолеят.
Тогава той се уплаши.
Страхът го връхлетя внезапно, както му се стори – безпричинно, но непреодолимо. Промърмори нещо, влезе в кухнята, преструвайки се, че вечеря, а тя остана в стаята, на дивана, преструвайки се, че чете. – Спи ми се – каза малко по-късно тя.
Изгасиха лампата и той почувства облекчение. Лежеше до нея и се питаше дали спи. Беше спокойна, почти неподвижна както обикновено в съня си, дишаше равномерно, но въпреки това не беше сигурен. До сутринта той се взираше в мрака и разглеждаше очертанията на спалнята. Тогава в прозорците се появи студената, белезникава светлина, която постепенно порозовя и огря стаята.
Видя му се точно такава, каквато я помнеше от години.
Реши през следващите дни да се освободи от всички излишни ангажименти и се учуди колко много от нещата, които до вчера му се струваха неотложни, успя да прехвърли с лекота в категорията на излишните, но желаният резултат не дойде. Тя продължи да живее по досегашния начин, забързана подир задачите, които очевидно продължаваше да смята за неотложни. Доколко са такива наистина, питаше се той, докато я чакаше в къщи.
Въпреки това са й нужни, мислеше той. Всички тези неща, с които товарим ежедневно себе си и другите, всъщност са ни нужни, за да не се спрем някой ден и да се сблъскаме очи в очи с онова, което би могло да ни сломи. Затова не й казваше нищо. Само я наблюдаваше внимателно, доколкото имаше възможност, защото тя се прибираше късно, оплакваше се от изтощителната работа и след кратката и оскъдна вечеря си лягаше в леглото и гасеше лампата.
Ала след няколко дни внимателно вглеждане го обзе ново объркване и нов страх.
Тя се смаляваше.
Помисли си, че полудява. После реши, че и двамата боледуват от някаква странна заразна болест, която нарушава чувството за визуална ориентация, някоя неоткрита до този момент болест, връхлитаща тъкмо хората, чиято професия е свързана с подобна ориентация, като архитектурата и дизайнът. Дори му се стори логично тези, които прекарват целия си живот в търсене на точните размери и пропорции на предметите, да заболеят от нещо подобно. Ала колкото повече я гледаше, толкова повече се убеждаваше в правотата си. Може би невнимателният наблюдател нямаше да забележи това смаляване, нито пък някой, чийто поглед не е така трениран и точен като неговия, но той беше напълно сигурен.
Най-накрая тя проговори.
- Не сваляш очи от мен. И си внимателен, какъвто не си бил отдавна.
- Мисля си, че малко… сме започнали да се дистанцираме един от друг – направи опит да скрие страховете си той. – И че трябва да попречим на това.
- Не дрънкай глупости – каза тя. – И двамата знаем за какво става дума.
Седеше във фотьойла, свита почти на кълбо. Винаги си е била крехка и от край време му създаваше усещането, че тялото й заема по-малко пространство, отколкото изпълваше всъщност. Ала сега си го мислеше повече от всякога.
- Не ми е добре – рече тя. – Стаята…
- Смалила ли се е?
- Смалява се. И продължава да се смалява. Но не само тя. Цялото пространство – и го погледна уплашено. – Понякога се страхувам да мина през вратата. Струва ми се, че ще се заклещя в нея. Радвам се, когато успея да премина, без да съм докоснала страничната греда.
За малко да се разсмее. Имаше тънки, дълги ръце и си спомни как веднъж, когато ключалката на колата блокира, тя успя да я отвори отвътре, като провря ръка през едва открехнатия прозорец. Тази врата, през която не успяваше да премине, можеше да принадлежи само на някакъв друг свят, подобен на Гъливеровата страна на лилипутите. А сега му се струваше, че за нея – такава, каквато я виждаше, не съществува в света на хората отвор толкова тесен, че да не може да се провре през него.
- Мисля, че трябва да отида на лекар.
За миг се зарадва, че тя самата го предложи. Имаха приятел психиатър, който се славеше като изключителен специалист, макар че те двамата понякога му се подиграваха, че е лекар, неуспял да излекува самия себе си, особено в моменти, когато се чувстваха непобедими и неуязвими. Психиатърът имаше зад гърба си два пропаднали брака, две деца, и което бе най-лошото – травматична и нескончаема връзка с трета жена. Веднъж, когато му отидоха на гости и тримата вече бяха пийнали повечко вино, тя го попита как става така, че той, който помага на другите, не може да помогне на самия себе си. Мъжът остави чашата вино на масата и я изгледа дълго и мълчаливо, докато тя не промърмори някакво извинение. “Няма за какво да ми се извиняваш – прекъсна я той. – Често се питам доколко помагам и на другите, но винаги е най-тежко да помогнеш на себе си.”
Обади му се сутринта и уговориха час за другия ден следобед, в просторния му апартамент, в който вече отдавна живееше сам и затова без проблем беше преустроил част от него в кабинет за частна практика. Откара я с колата и след това остана да я чака в близкото кафене. Изпитваше огромно желание да се напие, но знаеше, че не трябва да го прави.
Тя се върна след два часа и като я видя да минава внимателно през вратата и да се приближава към него, промъквайки се предпазливо между бара и масите, разбра, че трябва да отиде да й помогне. В неговите представи тя бе точно обратното: за миг се запита как е възможно такава мъничка да седне спокойно на стола.
- Досега говорихме, но почти нищо – обясни тя. – Каза, че все още не може да твърди нищо със сигурност, че вероятно става въпрос за атипичен случай на клаустрофобия. Но поиска да ми направят пълни медицински изследвания.
- Пълни?
- Да, така каза. Урина, кръв и тъй нататък. Утре рано сутринта трябва да сме в поликлиниката.
След няколко дни приятелят му го потърси по телефона в бюрото. Попита го дали може да се отбие надвечер.
Седяха в кабинета му, претъпкан с книги и фотографии, които дълго го бяха смущавали, докато веднъж приятелят му не му обясни, че повечето са снимки на негови пациенти. Фотографията е класическа терапия, поясни той. Винаги води към подобрение, макар и временно. И се засмя: всъщност всички подобрения в живота са само временни.
Лекарският цинизъм на неговия приятел, колкото и да го забавляваше понякога, в повечето случаи му пречеше. След време реши, че това е професионално изкривяване: преуспяващият архитект задължително изпитва чувство на удовлетворение, когато види къщата, построена по негов проект, уверен, че няма да доживее нейната разруха. Но лекарят, колкото и преуспяващ да е, твърде често се сблъсква с поражението, защото хората са сътворени от по-нетрайна материя. И тогава се почувства доволен от избора на своята професия.
Приятелят му наля питие на него и на себе си и се отпусна във фотьойла. Държеше се спокойно, но погледът му бе остър и дори твърд. Помисли си, че за пръв път го вижда такъв и че всъщност за първи път го вижда като лекар.
- Е добре, за какво става дума – запита той.
- Трудно ми е да ти отговоря.
- Хайде, давай, аз съм голямо момче. Ще го понеса.
Психиатърът мълчеше.
- Никой не е достатъчно голямо момче, за да го понесе. Всеки си има предел – най-после проговори. – Но работата не е и в това. Не те щадя и не бих го направил, дори да можех. Но не знам точно за какво става въпрос, в това е проблемът.
- Споменал си й за някакъв атипичен случай на клаустрофобия.
Мъжът се усмихна.
- Обожавам такива диагнози.
Замълча с чаша в ръка.
- Атипичният случай на тази чаша би могъл например да бъде чаша с дупка на дъното. Но не знам дали тогава бихме могли да продължим да я наричаме чаша.
- Искаш да кажеш…?
- Че когато използваме подобна терминология, можеш съвсем свободно да я преведеш с “не знаем какво е”. Просто лекарите са длъжни да поставят някаква диагноза, дори тя да не значи нищо. Но да те питам нещо: жена ти изпитва ли някаква слабост, отпадналост, липса на апетит?
- Откакто я познавам, никога не е имала кой знае какъв апетит. Когато се запознахме, страшно ме изнервяше, че в ресторанта винаги оставя почти всичко в чинията си. После свикнах. А отпадналост… да. Вечер, като се прибере от работа, се оплаква, че е уморена.
- Вечер? А кога излиза от къщи?
- Рано сутрин.
- Това не е кой знае какво.
- Не те разбирам.
Мъжът понечи да отговори, но в този момент звънна телефонът. Той вдигна слушалката.
- Да… а вие ли сте… изчакайте за момент, ще ви се обадя от другия апарат. – Затвори слушалката, изправи се и каза: – Извинявай, пациент.
Докато го чакаше сам в празната стая, той също стана от фотьойла и започна да обикаля безцелно и да разглежда – винаги се беше смущавал от факта, че в кабинета на известния психиатър имаше твърде малко чисто медицински издания, – видя на масичката книга, оставена така, че да е под ръка на седналия във фотьойла до нея, книга, която вероятно е била четена преди идването му. Беше някакво старо издание и на корицата пишеше: Й. В. Гьоте, Избрани творби.
Отвори напосоки и прочете първите четири стиха:
Мъдрите твърдят, но ето
че тълпата ги осмива,
хвали живото, което
към пламтяща смърт отива.
Изтърва я на масичката и приятелят му влезе.
- Та докъде бяхме стигнали… Знаеш ли какво са левкоцитите?
- Някакви кръвни телца, доколкото си спомням.
- Бели кръвни телца. Основното им предназначение е да защитават организма. Нормално в кръвта на човек има около шест до осем, може и до десет хиляди левкоцити на кубически милиметър. Ако надхвърлят тази граница, това е знак за сериозно заболяване.
- При нея надхвърлена ли е?
- При нея е смалена. Има две хиляди.
- Извини ме, но на прост език какво означава това?
- Като начало значително намаляване на имунната способност на организма.
- СПИН?
Мъжът отново се усмихна.
- Обожавам диагнозите на лаиците. Не, със сигурност не е СПИН. Има няколко вида левкоцити, да не ти досаждам с подробности, но да речем, ги разделяме на две групи – гранулоцити и лимфоцити. СПИН-ът атакува лимфоцитите, а тук имаме типичен случай на агранулоцитоза, тоест намаляване на количеството на гранулоцитите. Въпреки това поисках да й пуснат тест за СПИН – колегата ме изгледа убийствено, защото и него го вбесява, когато му се бърка някой с друга специалност, но го направи. Не, в това отношение всичко е наред, ХИВ-пробата е отрицателна.
- А в кое отношение не е наред?
- Ще разберем. Надявам се.
- А докато разберете?
Отново тишина. В тази стая, в тази стара сграда с дебели стени не проникваше нито звук отвън. Внезапно му се прииска да звънне поне телефонът.
- Сега тя не може да си позволи дори настинка. Възможно е всичко да се усложни неимоверно и да се окаже… фатално.
Докато задаваше следващия въпрос, гласът му потрепери, в средата на изречението се пречупи и едва успя с усилие да изговори последната дума.
- Искаш да кажеш, че…. може да умре?
- Сега бъди голямо момче. Ще ти е нужно. А също и на нея.
Беше забил поглед в пода и вдигна глава едва когато приятелят му се приближи, за да му налее питие и му заговори, застанал над него с бутилка в ръка.
- Положението е сериозно, но все още не е трагично. Просто трябва да се пази.
- А онова, от което тръгна всичко, смаляването на пространството, то какво е?
Мъжът остави бутилката и бавно се отпусна във фотьойла си. Изглеждаше така, сякаш тази бавност замества падане.
- Не знам.
- Има ли връзка между двете?
- Възможно е. Психосоматиката е доста сложна материя. Не знам.
- Има ли нещо, което знаеш?
- Това-онова. Като лекар не мога да открия никаква връзка между двете. Вярно е, че не съм достатъчно квалифициран, но ще се потрудя с колегите. Наясно съм само, че има много различни връзки между нещата, за които хората не знаят нищо. Които са скрити за нас, но това не означава, че ги няма.
Говореше така, като че ли се беше пренесъл някъде далеч, но изведнъж се сепна, сякаш внезапно си даде сметка, че човекът, с когото разговаря, беше не само негов приятел, в чиято компания може просто тъй, събеседвайки, да поскита из пространствата на мъглявото и неизвестното и да се надсмее, макар и горчиво, над относителността на човешкото здраве и болест, а съпруг на негова пациентка, който търси помощ или поне кураж, подобно на всички хора, изпаднали в беда и лишени от подкрепа.
- Можеш ли поне да предположиш кое се явява причина и кое – следствие?
Психиатърът се вгледа в него.
- Ще съм ти безкрайно благодарен, ако ми предложиш надежден метод, чрез който винаги и безпогрешно да различавам причината от следствието. Но сега не е време за философстване. И така: тя трябва да се пази от всякакви инфекции и да продължи с контролните прегледи. Като начало. По-нататък. Имаш ли пари?
- Не знам какво разбираш под това, но не съм без средства.
- Това е добре. Ако потрябват.
- Ако потрябват – за какво?
- Слушай, знаеш как стоят нещата при нас. В болниците нямаме нищо. В психиатрията в най-скоро време ще се върнем към средновековните методи – да усмиряваме пациентите с бич и да ги оковаваме във вериги. Вече съм намислил нещо по въпроса.
- Какво?
- Ще осигуря бич. Болницата няма пари дори за това.
- Извинявай, сега не ми е до твоите…
- Не става дума за моите, но нещата стоят точно както ти ги описах. Ако спадането на левкоцитите продължи, ще се наложи да предприемем някоя скъпоструваща терапия. Преливане на промити левкоцити например. Ще трябва ти да я платиш, или пък аз ще ти дам назаем, все едно. Но да се надяваме, че няма да се стигне дотам.
- А какво можем да направим, за да не се стигне дотам?
- Както вече ти казах: да внимаваме да не лепне някоя инфекция. И да се надяваме. – Приятелят му замълча. – И да се молим, ако вярваш в ефикасността на този метод.
Запъти се към вратата, но спря пред нея.
- Нямаш ли чувството, че в последно време тя… някак си се смалява?
Приятелят му се учуди.
- Не. Дори, като се има предвид кръвната й картина, физически изглежда доста добре. Смущаващо добре.
Най-трудно се оказа да я убеди да си вземе болнични и да мине на домашен режим. Твърдеше, че се чувства съвсем добре, като се изключи проблема със смаляването на пространството, разбира се, – и добавяше, че ако я затворят вкъщи и я откъснат от работата и всекидневното търчане напред-назад, с което отдавна е свикнала, нещата само ще се влошат. След това я обзеха съмнения. Тъй като за нея единственият проблем беше смаляването на пространството, стана подозрителна към историята със спадането на левкоцитите и реши, че така просто прикриват диагнозата за някаква твърде сериозна душевна болест. В безкрайните изтощителни разговори, които водеха напоследък, тя го убеждаваше, а после отчаяно го заклеваше да й каже истината. Повтаряше до безкрай, че е достатъчно голяма и силна, за да посрещне истината, а той си спомни – макар че не го сподели гласно – думите на своя приятел, че има истини, за които никой не е достатъчно голям, нито достатъчно силен. И със страх започна да се пита кой е неговият предел, защото в тези часове на мъчителни препирни, които като че ли нямаха свършване, чувстваше, че неминуемо се приближава към него. Но всеки път, щом усетеше, че опасно го е наближил, изникваше мисълта, че точно сега това не бива да става, че така всичко ще бъде изгубено, че тогава и двамата ще пропаднат и че той трябва да издържи независимо от цената, която ще трябва да плати по-късно, и внезапно придобиваше увереност, че часът и на неговата разплата е близо и макар че не можеше да си представи начина, по който щеше да се разплати, знаеше, че това ще е нещо, с което никога в живота си не е очаквал да се сблъска.
И тогава една вечер тя се прибра късно, изпълнена с бяс и огорчение, нахвърли се отгоре му с думите, че е била при техния приятел, психиатъра, и че те двамата са невероятни лъжци, които така съвършено са се наговорили, че тя не е в състояние да проникне зад лъжата им, макар да е убедена, че става дума за лъжа – впоследствие се оказа, че по същия начин бе налетяла и върху психиатъра и че този изблик на бяс и безпомощност беше само продължение на изстъплението, започнало още в кабинета на приятеля му и продължило в апартамента им часове наред с необяснима сила и ожесточение, – крещеше, че настоява да й се каже, ако е луда, но не разбира защо трябва нарочно да я побъркват с нелепи истории; крещеше, че повече не може да понася смаленото пространство на това жилище, където се блъска в стените, които някой ден ще я захлупят и жива ще я погребат и че отива, веднага и завинаги, някъде, където ще може да диша, и започна пред него, втрещен и напълно безпомощен, да събира, по-точно да натиква вещите си без ред и план в куфарите, и тогава, за първи път, припадна.
Кръвната картина показваше по-нататъшен спад на левкоцитите под хиляда и шестстотин и лекарят, не неговият приятел, а специалистът по тези болести, му каза, че с оглед на скоростта на тяхното намаляване състоянието й може да се приеме за крайно сериозно. Дори трагично, добави той.
Единственото хубаво нещо, ако в тази агония нещо можеше да се нарече хубаво, беше, че тя наистина бавно отпадаше и изгуби желание за по-нататъшна съпротива, макар че сега, когато се бореше със собствените си съмнения, които непрестанно го разкъсваха, той се питаше дали се беше доверила – на тях и на техните усилия – да й помогнат с каквото знаят и могат, или всъщност се беше предала на триумфиращата болест в самата нея.
Не само че нямаше с кого да сподели своите колебания, съмнения и страхове – дори разговорът с неговия приятел, психиатъра, му се струваше недопустим сега, когато животът й бе поставен на карта, – но ги и потискаше ежедневно, колкото и да се надигаха от дълбините на утробата му, така че ги усещаше почти физически, и ги отпращаше пак там, откъдето идваха, в неизмерните дълбини и в мрака, който всеки човек носи в себе си и от който, предусещаше, беше дошла и нейната болест, както и да се наричаше всъщност.
Ала по някакъв странен парадокс влошаването на състоянието й не само облекчаваше усилията, или по-точно опитите за нейното лечение – защото въпреки всичко, което предприемаха, не се стигна до никакво, дори временно подобрение, – но улесняваше и борбата със собствените му съмнения и колебания, със собствения му мрак, защото с напредването на времето му оставаше все по-малко от него за размишления, а и грижите по нея, дето се казва, гълтаха все повече и време, и пари. Той беше човек, който умееше да печели, но сега му хрумна, че за пръв път е наистина щастлив заради парите си, защото терапиите, които започнаха да й прилагат, бяха дяволски скъпи, особено в държава, където болниците не разполагаха с кръв дори за обикновено преливане.
В редките мигове, когато отново се запиташе за смисъла на онова, което вършеше, го обземаха съмнения, че всъщност всичко обслужваше единствено него – както и лекарите, които благодарение на парите му получаваха възможност да правят каквото могат, като ги караше да изпитват удовлетворение, защото подхранваше усещането им, че правят всичко възможно, – а единственият човек, който нямаше никаква полза от това, беше тъкмо тя, чието количество левкоцити продължаваше да пада неудържимо, за да достигне границата от хиляда.
Животът се превърна в безкрайно обикаляне по болниците. Тя отслабваше все повече и повече, сутрин той трябваше да й помага да стане от леглото, да се облече и след това да я пренесе в колата. Количеството убождания във вените й драматично нарастваше и една сутрин той се запита с отчаяние за смисъла на тези мъчения, които не даваха нито резултат, нито надежда.
- Ако се придържаме към тази логика – отговори му неговият приятел, психиатърът, – всички тутакси трябва да се самоубием. Животът не ни обещава със сигурност нищо, освен смъртта, която почти винаги е мъчителна.
- Само че не виждам – каза той – това, което вършим, дори за миг да отлага мъчителния край. Даже ми се струва, че го прави още по-мъчителен.
- Искаш ли да прекъснеш терапията? – попита го мъжът. – Достатъчно е да спреш да плащаш.
- Да не си луд? – глухо прозвучаха думите му.
Психиатърът сви рамене.
- Вероятно си прав. Може би наистина нищо няма да се промени. Ние така и не установихме източника на болестта и е възможно да атакуваме само последиците. Освен това всичко продължава да е много странно. Въпреки цялата си слабост тя все още изглежда физически много по-добре, отколкото би трябвало – отколкото е възможно според резултатите от изследванията й.
- Дали това означава, че трябва повече да се надявам, или повече да се плаша?
- При подобни ситуации винаги трябва повече да се плашим – изрече тихо психиатърът.
Всички възможности са пред нас, мислеше той по-късно в колата, а това е същото, като да нямаме нито една. Възможността за избор, за решение, възможността за действие съществува само там, където броят на вариантите е ограничен. Колкото по-голям е той, толкова по-безпомощни сме ние, като че ли сме захвърлени в сърцето на самото съществуване, такова, каквото е то всъщност, безкраен, неограничен за човешкия ум набор от възможности, с които не можем нито да се справим, нито да проумеем, защото всички те, едновременно и с еднаква сила, ни привличат и ни отблъскват. Но тази мисъл се изпари в мига, в който отключи вратата на апартамента и влезе в стаята, където лежеше тя, в полусън, все така с разтворена книга до себе си, сякаш бе заспала, докато е чела, макар че той прекрасно знаеше, че с дни не беше прочела нито ред.
И макар че лекарите отдавна следяха само подлежащия на измервания, физически аспект на болестта й, той много добре знаеше, че смаляването на пространството я измъчваше повече от слабостта и немилостиво надупчените от иглите вени.
Деня, особено след като се върнеха от болницата, прегледите и терапията, тя прекарваше главно в сън, ала щом слънцето се скриеше или някъде по залез, когато все още се мяркаше иззад покривите на съседните сгради, тя се пробуждаше и мъчението започваше. Известно време мълчеше, без да трепне, без да мръдне, после тази съвършена неподвижност, тази застиналост се нарушаваше от помръдването на устните й. Оплакваше се толкова тихо, че трябваше да се наведе над нея, за да я чуе, макар че прекрасно знаеше всичко, което щеше да изрече, въпреки това се страхуваше да не пропусне нещо ново и важно, дори не нова дума, а по-скоро нюанс; но новото, на което се надяваше или от което се плашеше, винаги липсваше, всеки път се повтаряха почти същите еднакво изговорени изречения за пространството, което се смалява, в което вече не издържа, защото й се струва, че ще я премаже, как знае, че всичко това е илюзия, последица от болестта, която си играе с нея, като я запраща в един свят на страшни привидения; а после започваше най-лошото, пристъпите на разкаяние, че го измъчва, че изтощен от целодневните грижи за нея дори нощем няма спокойствие, увещаваше го да не обръща внимание на приказките й, да отиде да се наспи, просто да забрави за нея, дори само за няколко часа, защото не бива да се измъчват и двамата. Защо и двамата се измъчваме така – питаше се той, без никога да го изрече на глас, неспособен за надежда, както и за молитва, спомнил си думите за непонятността на Божиите помисли и разсъждаващ отново в горчиво богохулство, че ако Той изобщо съществува, Неговите помисли наистина са толкова непонятни за хората, че Той би трябвало да е тъй далечен, тъй недостижим, че да е абсолютно без значение дали съществува или не, защото онова, което за нас, безпомощните и уязвимите, означава много или почти всичко, за Него не представлява нищо, така че Неговите помисли не ни засягат, че човешкото и Божието съществуване са разделени с пропаст, която нищо не може да прехвърли, и ако не бива да Го мразим, то е човешко да не Го обичаме – Него, тъй далечен и неразбираем. Да бъдем равнодушни към Него, колкото е равнодушен и Той към нас.
Тогава започваше да я увещава да излязат някъде, което тя отначало винаги отхвърляше с думите, че той не разбира, защото не й е мъчително само пространството на апартамента, нито дори затвореното пространство, а пространството изобщо, че небето се е приближило към земята и където и да се намира, това не се променя особено. Той знаеше, че тя казва истината, но бе наясно, че на открито й е по-леко, макар съвсем малко по-леко, и че истинската причина за нейния отказ бе страхът й от онова, което предхождаше и следваше тази среща с външното, макар и смалено пространство, влизането в колата, за което й бяха нужни ужасно много смелост и сила. Най-накрая се предаваше пред доводите му, дълго стоеше пред колата, събирайки воля, смелост, лудост или разум, кой знае точно какво, за усилието да извърши невъзможното, да се вмъкне в микроскопичното метално пространство, по-малко от нея, и да прекара известно време чудодейно свита в него.
Беше кротко лято и нощите бяха приятни и свежи. Отиваха някъде извън града, а той нарушаваше всички правила, кормувайки като луд, пресичайки на червено, от една страна, в желанието си да съкрати колкото може мъчението й от престоя в колата, а от друга, съзнаващ, че са дотолкова вътре в играта на нещо, стоящо над тях, на което техните постъпки и решения вече изобщо не влияят, че е абсолютно все едно какво прави.
Винаги знаеше предварително къде отиват, между другото и поради това, че бе използвал един от дните с многочасов престой в болницата, за да обиколи околностите на града и да открие с изненада няколко места, които сякаш се намираха безкрайно далеч от града: една открита поляна с поточе, загърната с небе, гората се виждаше някъде в далечината, а нощем едва се забелязваше, и то само при пълнолуние – най-често ходеха там.
Седяха двамата и мълчаха. Нямаше какво да си кажат, а той бе щастлив, че това място й предоставяше достатъчно облекчение и уталожваше потребността от непрекъснато говорене, която я обсебваше вкъщи – макар че и тук се сепваше от време на време и обясняваше как има чувството, че звездите се приближават към нея и че ненадейно ще се стоварят отгоре й. Ала по-често, притворила очи, отпускаше глава на рамото му и дишаше тихо и равномерно.
Тогава отново забелязваше, че се смалява. Можеше да се оправдае, че не просто си въобразява, тъй като тя наистина губеше от теглото си, макар не така бързо и лесно, както очакваха лекарите: “Би трябвало да слабее по-бързо” – заяви специалистът почти ядосано, но след това се поправи: “Разбирате ли, съвсем нетипично развитие на болестта!” – но в неговите очи тя се смаляваше много повече, отколкото показваше кантарът, отколкото виждаха останалите, и в часовете, когато седяха притиснати един до друг под звездното небе, докато я загръщаше, защото тя потреперваше и при най-слабия полъх на вятъра, той правеше това много внимателно, защото му се струваше, че всеки по-груб жест би могъл да я разтроши на прах така, както тя си въобразяваше, че могат да я изпочупят стените на апартамента.
Ето защо за него не значеше нищо краткият период на лъжлива надежда, когато количеството на левкоцитите падна до осемстотин, но след това, през следващите седмици, се стабилизира на тази граница. “Може би ще успеем да направим нещо” - промърмори специалистът по-скоро на себе си, като че ли и той се страхуваше да изрече гласно обнадеждаващите думи, а после добави високо: “Цялата работа е много странна, липсват редица симптоми, които би трябвало да се проявят при тази степен на идиотска агранулоцитоза.” Знаеше, че тази формулировка представлява нейната диагноза и че тази диагноза практически не означава почти нищо, чисто и просто констатация на състоянието: “Вече трябваше да са се появили дифузни абсцеси” – не знаеше какво е това, но нямаше никакво желание да пита. – “Бъбреците й продължават да функционират изключително добре, няма проблеми с уринирането, всичко това е твърде странно, така че можем да се надяваме и на чудо.”
Дори и тя кротко се усмихна при третата поредна диагноза, потвърждаваща прекратяването на непрекъснатия спад на левкоцитите, но веднага след това, още в колата, се оплака, че пространството продължава да се смалява, а той знаеше, че това е някакъв моментен каприз на болестта, която си играеше с нея и с всички тях, или може би отдих пред окончателното разчистване на сметките. Знаеше, че чудото вече се е случило и че на никакво друго добро чудо не могат да се надяват, а и тя продължаваше да се смалява, беше сигурен в това и никакъв кантар, никакви резултати, никакви твърдения не можеха да го разубедят.
Имаше право. Защото след този кратък отдих, след милостта или демоничната гавра, спадът на левкоцитите продължи, бърз и неудържим, и един следобед тя изгуби съзнание и повече не дойде на себе си.
- Септичен шок – каза приятелят му, докато стояха в коридора на безбожно скъпата частна клиника, в която я бяха настанили. Ден преди това продаде колата си, защото спестяванията им се бяха стопили.
- Това означава ли… край?
Думата “смърт” все така не смееше да изговори.
- Ще пробват с някои от най-новите антибиотици, но… недей да се надяваш много.
Твърде отдавна бе престанал да се надява.
Въпреки че последните три дни прекара главно в клиниката, телефонното обаждане на приятеля му го завари вкъщи.
- Ела веднага – каза той.
- Свърши ли?
- Не. Но побързай.
Изхвръкна от таксито, а приятелят му го чакаше на вратата.
- Още е жива – съобщи той, докато бързаха по коридора към нейната стая. – Но вече е въпрос… може би на не повече от час.
Влязоха в стаята, сестрата стана, опита се да му каже нещо, но не успя. Беше много млада и очевидно недостатъчно обръгнала в подобни ситуации.
- Нарича се мултиорганичен срив – каза приятелят му. – Когато всичко отказва.
Боже, колко е малка, помисли си той, докато я гледаше потънала в безкрайната белота на завивките, толкова мъничка между всичките тези стъкленици и апарати, които проблясваха и издаваха различни звуци, мъничко създание в света на грубите, огромни предмети, с които я бяха притиснали, ужким да й помогнат, а на него в този миг му оставаше само надеждата, че всичко, което бяха правили за нея, дори със секунда не бе удължило онова, което се нарича живот и което означава само болка и страдания, и си каза, че не би могъл да издържи дори мисълта, че това действително се беше случило и че без цялата ординация, иглите, забивани безброй пъти в тялото й, безсмислените лекарства, натъпкани в нея, всичко щеше да трае по-кратко, помисли си още, че добрината, която правим на някого, може да е страшно зло за него.
Но точно в мига, когато мисълта за вината му достигна границата на вик, за който имаше чувството, че ако го изпусне веднъж, няма да успее да го сподави никога, дори край леглото й, от единия от апаратите се разнесе силен, но монотонен звук и той видя как на дисплея се изписва само една права линия вместо несигурната и едва забележима крива допреди малко, “Сърцето” – изкрещя приятелят му, сестрата отчаяно започна да натиска някакво копче в стената, приятелят му го избутваше от стаята, повтаряйки “Това вече не трябва да го гледаш”, почти се сблъскаха в коридора с екипа, който пристигна в панически бяг, той се удари в отсрещната стена, после се притисна до нея и прошепна:
хвали живото, което
към пламтяща смърт отива.
- Не те разбрах – каза приятелят му.
- Нито пък аз – отговори той, забързан към вратата.
Това беше истината. Тези стихове просто избликнаха от него, или по-точно избиха на устата му незнайно откъде. Повече не мислеше за тях, нито си ги спомни някога през живота си, а след минути излезе лекарят от клиниката и мълчаливо му стисна ръката.
- Всички направихме всичко, което можахме – каза той. – Няма нещо повече, което бихме могли да направим.
След това се задвижи механизмът на ритуала и страданието. Погребението й, приятели, роднини, служебни и други познати, апатията, тишината, която последва, огромната смазваща тишина, прекъсвана единствено от разкъсващата болка, която се обаждаше от време на време, но достатъчно редовно, сгърчването на лицевите мускули, предхождащо плача, който най-често не идваше, за да го връхлети внезапно дълго и неудържимо ридание през сълзи.
Известно време пиеше много, това продължи достатъчно дълго, за да се загрижат приятелите му, после престана изведнъж и започна отново да работи денонощно в бюрото си, върна дълговете си и си купи нова кола, наистина не толкова скъпа като онази, която имаха двамата преди.
Една сутрин се събуди, отвори очи и видя, че стаята се е смалила.
И тогава се засмя.
[1] Й. В. Гьоте, „Блажен копнеж”. Избрани творби, пр. Стоян Бакърджиев, т. 1, стр. 442, изд. Народна култура, С., (1980). – Б. пр.
Превод от сръбски: Русанка Ляпова