Отидох в университета,
където бяхме студенти, и като на поклонение се усамотих на втория етаж, в края на коридора, до колонадата откъм атриума, където в зимни вечери, когато навън вече беше много студено, се любехме прави в полумрака, в такъв час залите за лекции вече бяха безлюдни, катедрите – опустели, голямата библиотека беше затворила, оживлението по стълбите – стихнало, вече само една-две любовни двойки нехаеха из коридорите, само един-двама учени усърдно се трудеха в кабинетите, бяхме по палта, под тяхно прикритие, будейки представата за невинна прегръдка, дебнехме стъпките, и телата ни ту оживяваха, ту неподвижно застиваха според това дали някой приближаваше към нас или се отдалечаваше, и сега също бе вечер, и сега в сградата се намираха вече малцина, исках да видя, запалих лампата, онази, която винаги загасвахме, за да ни виждат по-малко, светлината се разля наоколо, напои повърхностите, всичко си беше предишното, само че по-очебийно, по-контрастно, изпъкнаха дефектите на мазилката, по варта се откроиха цепнатини с дебелината на косъм, а оттогава сигурно бяха боядисвали неведнъж, и зад радиатора, където не можеше да достигне четка, мръскавата на цвят стена беше покрита от размития рисунък на следи от течове, всичко си бе на мястото, не липсваше нищо, ъгълът, където облягаше гръб, первазът, в който се вкопчвах, гипсовите орнаменти, капителът, издатината, сводът, мраморът, пространството бе съхранило всичко, също както фосилите, само нас ни нямаше никъде, само ние се бяхме изгубили ведно с лекомислието ни, с нашата беззащитност, разточителство и младост, само нас беше погълнало времето, което като неканен воайор винаги се бе навъртало наоколо.
Из "Септември 1972"
Превод от унгарски: Мартин Христов