МЪЖЪТ, КОЙТО ИМ ПОСТЛА ЛЕГЛО
За малко да ги изтърве: двамата вървяха, хванати за ръце, и оглеждаха пустите клюмнали къщи на планинското село. Беше се заврял в килера и не чу опела им, а си мислеше, че още има слух на диво животно. Срита кучето – да беше излаяло поне, пък то мълчеше като нямо, мързеливо проснато до портата. Петър Лисицата се шмугна в къщата, плисна вода на лицето си и се огледа в мътното огледало. Искаше му се да обръсне четината си, но нямаше толкова време – дотогава пришълците ще са си отишли.
Ей, хора! Чакайте бе! Само аз съм в тоя джендем, друга жива душа няма... Гласът му се остърга в острото на зъбите му, за да свали ръждата на дългото мълчание. Мъжът и жената, 40 – 50-годишни, се спряха и усмихнато поздравиха. Ами хайде, няма да висим тука я, подкани ги Петър... Елате да се почерпим, че от три години човек не е стъпвал в тоя генгерлик...
Чевръсто изкара на двора маса и столове, наряза домати и краставици и тупна шише жълта ракия. Не, аз няма да пия, каза мъжът – с колата съм, а жена ми не е шофьор... Ти луд ли си бе? След толкова години гости да ми влязат в къщата и да не ударят с мен по една... Нищо няма да ти стане: джанковица е, двойна преварка! Те послушно наквасиха устни, хареса им и бързо повториха, боднаха от салатата: ех, че са ти вкусни доматите, такива в София няма...
След час ще мръкне, помисли си Петър, и къде ще ходят тогава – докато стигнат в града, докато намерят хотела... Само трябва да ги заглавичква, да не се усетят и да останат. А да те видя сега, дърто, дали ще си оправдаеш прякора... Носеше го от малък, баща му го лепна. Беше темерутесто дете, рядко някоя дума излизаше от устата му и майка му се вайкаше, а старият викаше: „Хич не го мисли за балама, тоя е най-голямата лисица, братята и сестрите му не могат да му се опрат и на малкия пръст”. Така и стана: имотът на родителите му мина в негови ръце. Само с жените не му вървеше, на тях сладки приказки им дай, не мълчалив мъж.
И как тъй попаднахте в наше умряло село? Господ ли ви прати? Обикаляли – ей така, накъдето им скимне. Жената обожавала легендите, слушала и записвала. Откога е селото, попита тя, пък той отвърна: първо още по една чашка, че да си развържа езика...
Самодивски ни е на нас коренът, госпожа... Самодивски. Живеел в едно село от подножието на планината млад овчарин, силен и красив като слънце. Имал най-голямото и най-охраненото стадо, ама го пасял тука, на високото, където тревата е най-сочна. Веднъж замръкнал до Благия извор – не е далече, – от него тръгва Сребърница, бистра сълза, по-сладка и от мед. Не съм чувала за тази река, каза жената. Е как да чуеш, отвърна той, – много от хубостите на държавата ги няма върху картата и само местните хора си ги знаят...
Та стигнал го здрачът. Ромонът на водата го унасял, овцете се скупчили наоколо му. Налегнала го дрямка, по-лепкава от боров клей. Хем спи той, хем вижда. Изгряла една ми ти месечина с обло ясно лице, осветила поляната. Щурците пеели, сякаш са цигани на сватба. По някое време от нищото се появили три девойки, една от друга по-хубави: руса първата, с огнени плитки втората, с коси на беззвездна и безлунна нощ третата. Хвърлили си ризите и затанцували голи, както майка ги е родила. Гледал овчарят, не смеел да диша, а сърцето му щяло да се пръсне от мерак. Пропълзял и им грабнал дрехите,те били по-бели и по-леки от мъгла. Писнали самодивите, замолили го. Две от вас ще пусна, а третата ще ми стане невеста. Коя искаш? Тази, посочил той, с нощните коси: снагата ѝ е по-стройна от папур, кожата – прясно навалял сняг. Разплакала се тя, но тръгнала с него. Завел я при родителите си и цяло село в чудо се видяло – такава хубост за първи път зървало. Мъжете почнали да се влачат като маносани, жените съскали, същи пепелянки. А младата булка, щом посмеела да се покаже на двора, все сълзи ронела и самодивско биле никнело и цъфтяло. Тогава старите хора и попът казали, че е жива напаст, вещица. Примолила се самодивата на мъжа си да бягат надалече: заведи ме, казала, високо в планината, където е Благият извор – да съм близо до сестрите си. Послушал я той и тук вдигнал къща. Минали години, тя добила девет златокоски с очи черни череши. Пораснали дъщерите, всяка от тях по сто момци я искали и всяка сама избирала на кого да даде сърцето си. Задомили се и родили по девет момчета, снажни като боровете наоколо. Те си довели невести и така станало селото...
Каква прелест, каква мистична романтика, скъпи, плесна с ръце жената. Мъжът ѝ изхъмка, унесен в някакви свои очевидно не съвсем ведри мисли, а тя вторачи големите си тъмни очи в домакина. Как само ме гледа, трепна той – сякаш не съм Петър, а Свети Петър! Сама не знаеш колко си права, булка... Още те бива, Лисицо, нищо че си на 78 лазарника. Хубаво я измисли тая приказка, задържа си гостите до сумрака... Хайде още по една ракия, Иване, обърна се към гостенина и му наля. Ама няма ли да тръгваме, попита жената, мъжът ѝ отвърна, че е уморен. Тук джиесемите нямат обхват, продължи тя, а исках да звънна на децата, от два дни не съм ги чувала... Остави ги, сопна се той, вече са големи, докога ще ги дундуркаш... Имаш ли телефон, попита тя стопанина, упорита беше. Какъв ти телефон, каза Петър, можеш да изтраеш няколко часа, пък и нали не си оставила бебета да реват... Сега ще донеса още домати и краставици, хапвайте и пийвайте, а аз ще скъсам главата на едно пиленце. Такава яхнийка ще ви наготвя, пръстите да си оближете...
По-добре е, че останахме, мислеше си мъжът. Трудно му беше да кара и да усеща погледа ѝ, впит в десния му профил. Фактът, че преди час-два се държаха за ръце, нямаше никакво значение. Трябваше да ѝ каже – нали затова тръгна по чукарите, приел измисленото от нея пътешествие? Лили му даде седмица време, за да остави жена си, вече бяха минали четири дни. Нямаше да се върне назад, този път щеше да прояви воля и да не мисли повече как ще се справя неговата с живота – такава отнесена в някакви свои светове, без да забелязва какво се случва под носа ѝ. Времето хвърчеше и той, Иван, неусетно щеше да стигне до деня, в който ще види в огледалото брадясал старец като тоя изкукуригал от самотия дядка...
Може би наистина е по-добре, че останахме, каза си тя. Знаеше какво мъчи мъжа ѝ. Разбра за връзката му още в самото ѝ начало. Прочете всичките му есемеси – получени и изпратени. И това го направи точно тя, която години наред дори не беше проверявала джобовете му, преди да пъхне дрехите в пералнята... Проследи го и видя другата: все още млада, изрусена и плоскогърда мисирка... Нямаше така лесно да даде мъжа си! Може би точно тази нощ и точно тук ще се случи чудото, той ще намокри със сълзи коленете ѝ и ще поиска прошка. Не, всъщност това е ненужно – достатъчно беше пак да приюти в дланта си ръката ѝ както в този следобед...
Лисицата за първи път от много време не напсува буренака, който превземаше неумолимо двора му. Спомни си предишните си гости – оня младок и момичето, сухо като стафида. Имаше патешки крачета, ама как пък миришеше на жена... Тогава Петър не беше подготвен за тях, но сега всичко беше наред. И те като днешните имаха някакъв проблем да решават. Чудно нещо са хората: мислят си, че като отидат в пущинака, животът им после ще тръгне по мед и масло...
Закла пилето и влезе в къщата: беше напалил печката и водата отдавна вреше. Ще оскубе перушината за нула време и ще им спретне такава манджа, дето не са я и сънували. Хвърли едно око към леглото – изключеният преди малко и скрит под него телефон не се виждаше. Замисли се за двамата отвън. Градски мъж, мек мъж: с голямо шкембе и тънки крайници. Приличаше му на паяк. Ама каква пък мушица беше хванал в мрежата си! Закръглена и бяла, загубила вече кръшността на кръста си, но сочна като зряла праскова. През цялото време, докато я гледаше, все се връщаше назад. Деспа...
Най-хубавото нещо, мамка му, в тоя скапан живот бе тя. Като я срещнеше, не смееше дума да ѝ каже и се прибираше толкова пребит, сякаш цяло денонощие беше вадил камъни на нивата. Деспа се ожени за негов набор и дните на Петър станаха черни. Вместо да се примири, още по-силно я искаше. Дебнеше я вечер край чешмата – тогава в селото нямаше водопровод, – но тя все се водеше с някоя съседка. Веднъж Деспа окъсня и той се притули в листака на една теснина и я изчака да се появи. Сърцето му блъскаше в слепоочията, той се втурна насреща ѝ, целият в огън. Тя свали бързо кобилицата от раменете си и хукна обратно, но Лисицата я настигна и награби. Замята се тая ми ти жена като бясна котка, изви се змийски и го срита между краката... После казала на мъжа си, че вълк видяла, човекът прибра разплисканите менци и сума ти време обикаля с пушка, за да трепе звяра. Не се мина много и се преселиха в далечен град – Деспа така поискала...
Ами то много захладня, каза на гостите си, влизайте вътре, печката гори. А така, ето и салатата, и чашите. Що си се умърлушил бе, Иване? Схванал съм се нещо, отвърна той, тука вечер става много студено. Ааа, май и на теб трябваше да дам дреха, не само на жена ти. Къде сте тръгнали голи в планината? Сега ще те оправя – ще пиеш една греяна. Само за тебе... То така е понякога през лятото: уж пече, ама влече. Ти, госпожа, виж крайната стая, постлал съм ви леглото...
В същия този креват 40 години спа с недъгавата Сийка. Друга мома не се намери за него, само тая, попреминалата. По-стара от Петър, пък излезе и ялова. Както и да е, Бог да я прости!
Хайде наздраве, Иване! Греяната, като е за цяр, се пие бързо – докато е гореща. Нещо особена ми се вижда, вмъкна гостенинът. Щото е с мед и билки бе, Иване! Горски. Удряй на екс и втората! Дай и аз да опитам, скъпи, каза жената. Ааа, не, възпротиви се стопанинът, това е мъжко питие – и първак малко има тука, не е за жени. На теб ще ти дам вино да зачервиш бузите. Тя отпи от виното и още след втората глътка пламна. Каква е само, възкликна наум Лисицата. Деспа, ако още е на белия свят, е стара като него. Кой я знае дали може да се държи на краката си, или е легнала на ръцете на децата си... А тая жена отсреща е пълна с живот. На мащерка ухае, на прясно окосена трева и на светулки. Пък загубенякът до нея, вместо да ѝ се любува, цяла вечер ходи с мислите си на майната си...
Петър отиде до килера за още ракия. Само да може да отърка брада в нежното лице на жената оттатък, да засмуче гладката ѝ шия, да отпусне глава върху планинската ѝ пазва, да проникне в сладостната бездна между белите ѝ крака, да се разпръсне на милиони частици и да изчезне в нея! Слабините му горяха, сякаш ги беше жилила коприва – той ги стисна с ръка и спазъмът се разля до корените на занемарената му коса.
Какво става, Иване? Лошо ми е, нещо свят ми се вие, май се напих – изломоти гостенинът... Да си лягаме, мило, а, разтревожено попита жената. Чакайте бе, няма страшно, от настинката е. Сега ще ви сипя яхния, но първо ще цапнеш още една голяма греяна, Иване, че да се освестиш...
Петър наля ракия в джезвето, сложи лъжица мед и пак щедро добави отвара от зърна на татул.