Нобръщение за 1 стотинка
През последните дни натрапчиво се завръща в представите ми образът на потъващата в морето монета, която Борхес хвърлил от палубата на кораба, напускайки за дълго Буенос Айрес. Тази случка e спомената от Сеес Нотебом в единайстото му писмо до Посейдон[1]. Потъващата монета е поезията, както я разбира Борхес, пише Нотебом. Водата я поема, монетата потъмнява, обрасва с водорасли, деформира се, разпада се или цялата става част от нещо друго, което ще бъде (не)открито. Така е и с поезията - с времето от един остава цялостното творчество, от друг – едно-две стихотворения, от трети - фрагмент или отделна дума.
Може би отново и отново мисля за монетата, защото наскоро открих в обувката си 1 стотинка – блестеше в цялата си слънчева прелест от дъното на потъмнелия кожен търбух. Истинско непотребно съкровище, какво ли да захвана с него! Да продължавам да го нося в обувката си, докато доходя до плитък залив, в който да го хвърля?
НОпоезия плува в плиткото, нопоезия е водно колело, плавателна черупка на повърхността. Ние ловим думите още топли, подпухнали, дори случайни. Понякога се гмуркаме и наблюдаваме в светлите плитчини потъването на онази монета, за която знаем, че всичко е възможно – да стане храна за риби или да бъде открита, излъскана до блясък и поставена зад музейно стъкло. Но ние сме но. На нас ни липсат и търпението да чакаме думите да се утаят, и опитът на литературните списания, вкоренени дълбоко в литератури от векове. С лекотата на тази неопитност и с привидно неразумната дързост на детето правим това списание, което застава провокативно встрани, малко накриво, такава му е природата на но-то. То свърза, но и разделя. Вгледано е в поезията, но и в това, което е отвъд. Изписано на латиница, no гротескно се изкривява в значението си и се превръща в отрицание... или пък не.
Списанието НО ПОЕЗИЯ има амбициите да се превърне в терен за експерименти в&с езика, място отворено, приканващо и любопитно към всякакви прояви на (но)поезия, създадена с думи, драсканици или други изразни средства. Смелите и свободните, елате!
В този първи брой на НО ПОЕЗИЯ можете да потанцувате с игривите стихотворния за рибаря на Весела Кучева, да покорите тихите мъдри дълбочини със Стоянка Грудова. Хапнете от урбанистичния фаст-фууд на Иван Гугин или от „тортичките“ със сюрреалистичен вкус на Петър Чухов[2]. Кой е бил главатар на банда и знае много за дърветата? – не пропускайте дебюта на броя и деветте стихотворения на Александър Георгиев. Ето ги Аутистът и Слънцето на Живка Балтаджиева, нейните великолепни преводи на испанските поети Мануел Рико и Мигел Вeйрат. Впуснете се с Мина Стоянова в едно от непрестанните й нежни сражения с езика. Цоп, цоп капчици с Божидар Пангелов... Палми Ранчев ни позволява да надникнем в дневниковите му записки за книги и поезия. И още носъкровища.
Наскоро Бети Файон раздаде листчета на случайни хора с молбата да напишат от едната страна “какво е поезията”, а от другата - “кой съм аз”. Някои от тези листчета са разпръснати привидно безразборно из страниците на списанието, настанили са се под стихотворния и се опитват да завземат части от пространството на поезията. Тези интермедии мерят температурата на читателите и на нечитателите на поезия днес в България и стряскат. Невъзможно е да изредя всички лудешки лупинги и въртеливи движения на монетата, които сме запечатали и подредили тук с огромно удоволствие и с надежда, че то е поделено - удоволствието от поезията, но.
[1] Nooteboom, Cees (2012): Briefe an Poseidon. Suhrkamp Verlag, Berlin, S. 80
[2] Заради това изказване с тортичките сигурно ще ми бъде хвърлена ръкавица, ама не отстъпвам. Какво, ако не сюрреалистична тортичка, е например това чухово парче:
ПРЕМЕСТВАНЕ НА ВРЕМЕТО
До 3 през нощта
те са заедно
после изведнъж е 4
и вече не са