Димитрис Нолас: Историите са винаги чужди
ИСТОРИИТЕ СА ВИНАГИ ЧУЖДИ
Мракът беше нахлул в каросерията на тира като тропическа нощ.
Пътникът – двадесет и пет годишен, но с вид на по-възрастен, с оредяваща кестенява коса и една брадавица над лявата вежда – гледаше унесено в шосето, което го отвеждаше все по-близо към нещо чуждо. Фаровете премигваха всеки път, когато срещаха светлините на други коли, тирове или камиони.
“Един светофар не се сещат да сложат нещастниците. Правят икономии от живота ни,” каза шофьорът – петдесет годишен мъж с тлъсти клепачи. Прокара език по мустаците си, както всеки път, когато говореше, и повтори: “Това правят. Точно това.” Погледна към спътника си, чийто поглед се плъзгаше хипнотизиран по бялата разделителна линия, и превключи на по-ниска скорост по започващото нанагорнище. “Ало, селски, не съм те качил, за да спиш!”
Младежът се сепна и каза уморено: “Не спя, бе... Слушам те, мътните те взели. Слушам от момента, в който отвори уста.”
Шофьорът не се засегна, а напротив – усмихна се самодоволно и попита: “Кажи тогава какво говорех?”
Отново бяха излезли на равното и скоростометърът показваше осемдесет. Шофьорът знае, че за да го отведе утре сутринта право в леглото му това безкрайно сръбско шосе, трябва да остане буден. А този, дето седи до него и го намери за компания на границата с Бавария, е точно каквото му е нужно за тази цел. По-добре и от радио.
“Какво носиш там?” пита безразлично, сочейки към мушамения сак в краката на младежа.
“Багажа си нося,” отговаря той и опъва крака над сака. “Няма ли да спреш да хапнем нещо?”
“Утре сутринта - шкембе чорба в Солун,” казва шофьорът, докато търси за някое гръцко предаване по радиото. “Оттук нататък няма нищо отворено по това време.”
Някаква страстна турбофолк мелодия изпълни кабината на тира, а фаровете на един префучаващ в насрещното платно автомобил ги заслепиха за миг. Смъкна стъклото и изкрещя една псувня, като същевременно натискаше и клаксона посред нощта. Прибра главата си вътре и започна да си тананика песента от радиото.
“Харесва ли ти?” запита.
Младежът кимна и каза: “Добре е.”
След края на песента започнаха реклами и го загаси.
“Ах, Гърция, говореше си сам, Гърция, милата ми... Най-хубавите хора, най-хубавата земя, най-хубавото ядене, всичко най-хубаво... Ти какво прави в Германия?”, попита, без да се обръща да го погледне.
“Работих като готвач”, каза той. “Това ми е работата.”
“Отпуска?” продължи да разпитва шофьорът.
На младежа му се спи, уморен е от този път, който така и не свършва, запалва цигара, отпускайки потната си глава на облегалката на седалката, а другият настоява: “Попитах те: в отпуска ли си?”
“Не”, отговаря и вече се е примирил.
Движението съвсем е намаляло. Големите фарове осветяват постоянно едно и също парче от една заплашителна права линия, чийто край не се вижда. Само да загаснеха светлините...
“Какво каза?”
“Нищо”, отговаря младежът.
“Ако не казваме нищо, няма да стигнем никога”, казва шофьорът, смеейки се, защото вярва, че всичко може да бъде казано. “А я ми кажи, кой изрод те беше оставил на онази бензиностанция посред нощ?” Не очаква отговор и продължава: “Тъпи шваби! Дай им картофи да плюскат!”
Другият си е събул обувките и се опитва да намести крака върху седалката.
“Отиваше до едно село малко по-надолу, казва и щипе стъпалата, за да му мине изтръпването, беше по-добре, че ме остави там.”
“По-добре беше, че се намерих аз там”, казва шофьорът и челюстите му скърцат от прозявката. “Аз на немците винаги намирам как да им го вкарам... Така да се каже на немците, на жените им имам предвид... А ти?”
“Какво аз?” пита разсеяно младият.
“Уф, и ти!” казва шофьорът и пуска една псувня, докато пред очите им изкачат огромни табели и жълти стрелки, водещи към някакво задължително отклонение.
Тирът намалява скорост и с леко разтърсване напуска магистралата. Огромните фарове осветяват селския път, който в нощната тъмнина не се различава от окосените поля наоколо. Шофьорът не говори, съсредоточен да не излезе от пътя. “Ще се загубим”, промърморва в един момент. Трая не повече от пет километра, а им се стори, че ще пътуват така цяла нощ.
Камионът излезе отново на асфалта и пътниците си поеха дъх. Младият съвсем се беше разбудил, а другият не го свърташе на седалката.
“Искаш ли банан?” попита, откъсвайки един чепката, която беше подпрял на предния прозорец. Младежът поклати отрицателно глава. “Две марки килограма, каза, докато го белеше над кормилото, две марки, моля ви се, и при това страшно вкусни. Не като тези, дето ни пробутват у нас.” Нагъна го на три хапки и продължи с пълна уста: “Истинска свинщина тази страна! Напълнили сме се с цигани и мошеници. Хитреците станаха повече от населението... Не е ли така?”
Сгъна грижливо обелката и я хвърли в найлоновата торбичка, закачена под таблото.
За известно време настъпи мълчание и, когато се чу гласът на тираджията, беше все едно не бяха проговаряли никога преди това. “Разкажи ми една история”, помоли. “Не за далавери и разни такива. Някоя истинска история... Нещо, за което те е срам, че си го направил. Някоя история, дето да те е гнус от самия себе си.”
Младият се приведе и опря чело на предното стъкло, сякаш искаше да си почине, огледа внимателно мургавия, набразден профил с големи мустаци и каза с глас, който едвам се чуваше: “Добре значи, говори... Слушам те.”
“Е, да разкажа тогава аз”, казва шофьорът и си избърсва лицето с една навлажнена кърпичка. “Стана, когато бях в казармата... Излизам в отпуска и един сънаборник, един такъв наивен човечец, добър такъв, та излизам в отпуска и ми казва: “Що не отидеш, бе, да видиш жена ми как е, щом ще минаваш от Солун. Не ми е писала от един месец.” Е, да не ти разправям много, отидох значи и я изчуках. А тя не иска, вика, реве, както и да е, насила я накарах...” Кокалчетата на юмрука му са побелели от стискането на кормилото. “Ама никаква чест у мен, да се таковам в главата, ей, никаква. Светът по дяволите е тръгнал. Така, а? Е, тогава ще му дам и аз един ритник, да върви по-бързо.” Натиска газта и жилите на врата му са изскочили от викането: “Така си значи? Е, давам ти и аз един ритник, да вървим по-бързо.” Поглежда към спътника си, който не е помръднал от мястото си, и намалява скоростта. Съсредоточава се отново в пътя и казва: “Има три часа до границата, да си се приберем пак в кочината... Ти какво става, няма ли да разкажеш?”
Младият се обръща и взема две кутийки бира от кревата в кабината. Отваря ги и му дава едната. Тираджията отпива глътка и я закрепва между краката си. Това е моментът на мълчанието и го разбира.
“Аз, казва другият, загледан пред себе си в нощта, имах една жена. Истински ад. Всеки път, когато си отидеше, адът ставаше непоносим. Търсех я навсякъде като луд. Преследвах я... Една вечер я улових за гърлото, защото и мен ме държеше за гърлото нещо друго, хванах я и започнах да стискам. Стисках, за да се отърва, да убия това, което не ми даваше покой. И тя, сякаш да знаеше, че точно така трябва да стане, не направи нищо, за да ме спре.”
Младият изпива последните глътки, отваря прозореца и мята кутийката от бирата по тъмната и безлюдна бензиностанция, която отминават.
Шофьорът усеща внезапния студ на нощта и казва, поклащайки глава: “Какво говориш, бе пич!... Това си е престъпление. Наказва се даже... Умря ли?”
“Не знам, отговаря след малко, не беше моя жена... И на мен ми я разказаха тази история.”
Младият отваря втора бира за себе си и добавя, смеейки се: “Държало го за гърлото нещо друго, по-силно, затова я стискал! Идиотът... Оттогава, понякога през нощта или по улицата, когато гледа витрините, го усеща, ей така внезапно, това нещо.”
За известно време никой не говори.
“Това е то”, казва шофьорът, все едно внезапно са му подарили нещо. “Това е то. Такива неща имах предвид. Дето не ги знае никой, освен този, който ги е направил и затова се пържи сам на собствения си огън... Всичко на провала е тръгнало...”
“Ташаци... Няма ли да спреш да се изпикаем?” казва младият и се опъва, доколкото му позволява тясното място.
Тежкият камион намалява скорост и дава мигач за спиране.
“Това, дето усеща твоя приятел, казва шофьорът и кашля, за да поправи една висока нота, която е приел гласът му, това с шията, което каза... И моят така се усещаше с жената на войника. Хареса ми това, което му се е случило и затова ти го казах, все едно, че е мое... Беше все едно да съм го направил аз.”
Шофьорът запалва светлината в кабината, сякаш чак сега разбира, че толкова време са седели в тъмното.
“Е, и?” пита бавно младежът и разтрива брадавицата на челото си.
“Не ми вярваш, а?” казва шофьорът, докато осветената и тресяща се машина отбива вдясно и спира с тихо ръмжене.
Спътникът се измъква от полуосветената кабина и изчезва в мрака. Шофьорът изважда гребен и си сресва косата. Прекарва го механично и по мустаците и вдига от пода жълтия мушамен сак.
Младежът, все едно никога не е тръгвал, стои в отвора на вратата и говори строго, опитвайки да запази хладнокръвието си. “Защо бъркаш из нещата ми?”, пита и се качва на седалката.
“Из нищо не бъркам”, казва другият и оставя сака на пода между краката на младежа. “Значи го стискало за гърлото нещо странно, а?... А пък аз ти казвам, че лъжеш. Всичко това, дето ми наприказва, са само купчина тъпи, шибани лъжи.”
“Истина беше, защо да те лъжа”, казва младият и държи вратата полуотворена.
“Защото си лъжец, затова... Я слизай!” вика ядосан и слабата светлина в кабината крие малките червени венички, които започват да се пукат една след друга около носа му. “Казах СЛИЗАЙ!”
“Недей така”, казва младежът спокойно. “Ако трябва, ще ти разкажа друга история, по-истинска”, добавя, вече застанал на първото стъпало.
Шофьорът захвърля сака върху шосето, затваря с трясък вратата и казва: “Я се разкарай, бе навляк, че ще ми разкажеш и друга.”
Тирът бавно потегля и се отдалечава, а забравеният мигач просветва за още малко. Младият мъж потропва с кубинките си по асфалта, за да се раздвижи, докато една бледа линия на хоризонта започва да очертава масивите. Още е мрак.
Превод от гръцки: Яна Букова