ПЪТУВАНЕ
Напредвахме през влюбени треви и насекоми
(но трябваше да се сбогуваме), вървяхме,
поели курс на север. И мълчахме.
Около нас прибягваха животни,
дърветата разтваряха врати и се ръкуваха,
и техните листа – прохладните им длани –
съчувстваха на нашето мълчание.
Но изумително бе нашето мълчание.
Аз мислех за спекулативното изкуство
на думите и за достойнството на тишината,
но чувствах, че това е като да гасиш
дъжда, да сложиш масата за трима.
Кучкарите не се превръщат в соколари.
Опитвах се да размишлявам за пигмента
на тлъстата растителност, която ни душеше –
за жилестото й тесто, приело всичко.
А ти, нима не търсеше опората на камъни,
но не заради трудността да се върви,
а да претеглиш доводите им, теглото
и формата на нашето сбогуване?
Ритмичността на камъка, сиротната му музика
ти беше близка. Затова мълчеше.
О, съкрушително бе нашето мълчание.
Най-сетне стигнахме до мястото – до края
на нашето пътуване. В един овраг
аз, камък, падам невнимателно
до корените ти, дръвче сияйно.
Животът повече не ни принадлежи.