овидий
или
продължение на монолога
“... и влизам бавно в голата велика равнина”
Кръстьо Станишев
и аз навлязох в голата велика равнина
навлизам в моето изгнание
отдавна скитам в кожи
по скали
под голото небе
навярно бил съм в заблуждение закърмен –
да мисля че единствено във Рим
се среща гъвкав смях
че чужденец е римлянинът
вън от своя Рим
не подозирах
всевластността на вечното сегашно
и невъзможното оттегляне от него
забравих Рим
и просто примирих се
със мисълта че си живея както винаги
по-после как ли ще се върна
и как ли ще живея в онзи свят на римляни
и сбогом някому ще трябва пак
да казвам