ХХХ
Гръцката религиозност е иманентна: светът е пълен с богове, които са налични тук и сега, разположени са около Човека, който може (евентуално) да ги докосне, както и да бъде докоснат от тях. Дори нещо повече, което във всички случаи има за свой резултат увеличаване както на човешкия, така и на божествения ред. Може би не с пълни единици от съответния ред, но все пак увеличаване.
Християнската религиозност е трансцендентна: Бог е извън, над, и свръх Човека. Дали светът е пълен с него или обратно, все още е спорен въпрос, но така или иначе – божественото не е присъщо и не е налично, а снизхожда по необясними пътища и механизми от невъзможно за локализиране място. Но вече няма ни едното, ни другото.
Реформацията започна, а модерността приключи епохата на трансцедентността, която на свой ред бе приключила предходната и сега религиозността е във вакуума между липсващата наличност на богове и липсващата не-наличност на Бог. И какво следва, какво е възможно? Нещо, което е над-извън трансцедентността или смяна на критерия, смяна на акцента?
Досега нещата са се определяли от месторазположението на Онова, с което Човекът е влизал в съдбоносни отношения. В гръцкия случай божественият фактор е бил вътре в света, а християнския – вън от него и с това вариантите по този критерий са изчерпани.
Не е изчерпана обаче човешката потребност. Дилемата на Човека с живота и смъртта му, по-точно – доказаната невъзможност с наличните му средства (тяло, дух и разум) да разреши тази дилема, безапелационно налага съществуването на външен на Човека фактор, който да бъде натоварен с този невъзможен проблем.
Тази човешка необходимост вече не се интересува от мястото, а от характера на отношенията си с него. Акцентът е преместен една идея по-близо до Човека.
“Бог в Ню Йорк”, 2010