СРЕЩА НА ПЪТЕКАТА
пътека край реката
с плътни шубраци от двете страни
изтегнала съм се насред жежкото безвремие
мъдря се в спирала от трепетна тишина
в която не след дълго щеше да нахлуе страх
да ме изправи на нокти (нямам нокти а люспи
но не се сещам за друг израз в тая жега)
нищо не сигнализираше абсолютно нищо
само мисъл ме сполетя: някой може да мине
като свредел се заби размърда студената кръв
сензорите ми завибрираха панически
от нереална опасност
очакването отключи: шум стъпки
и това е което уголеми стреса
от хиляди години е така
стрелвам се в храстите спотайвам се
вместо да изсъскам в сепнатото лице
моят нюх към добронамерените не помага но
скоро ще се измъкна от сегашната кожа
така е от хиляди години
скривам се докато отстъпят нататък
двата плахи крака
като подкосени (усеща се от разстояние)
от срещата с една изпаднала змия достойна
за презрение от всички култове към нея
от всяка свещена символика
змия поддала се в плен на страха
заковал зъб в лъскавото й тяло
впръснал отрова
в тялото на следобедния й покой
Из „Брик Лейн: неделя”, 2012