Мелике Инджи: Игор не пише поезия, той я прави

ИГОР НЕ ПИШЕ ПОЕЗИЯ, ТОЙ Я ПРАВИ

Казвала съм си толкова пъти: „Трябва да прочетеш стихотворенията на Игор Исаковски!“ Така и не си бях казала обаче защо. Ето, струва ми се, че сега е моментът.

Ние не четем съвременни поети. Особено през последните години интересът към поезията спада. Знаем толкова малко за поетите след „Втората нова вълна“, ако даже не сме в капана на някаква нова „Чужда“ ера. (Става въпрос за литературни периоди в модерната турска поезия от 40-те години на миналия век, определящи значително представите за литературност на следващите поколения – б.пр.) Затворени в реалността на собствените си граници, ние просто се лишаваме от възможността да опознаем други поети.

Срещнах за първи път поезията на Игор Исаковски, благодарение на издадената през май негова книга с избрани стихотворения “F.ck You, Isakovski”. Имах шанса да чуя поезията му на собствения му език, който за мен е напълно непознат. За моя изненада тогава имах усещането, че разбирам всичко, което той казваше. Когато Гьокченур Ч., който преведе книгата му на турски, започна да чете, в един момент това чувство за разбиране се превърна в чувство за докосване.

Първото стихотворение от книгата „В търсене на вдъхновение?“ е своеобразен пътеводител през поезията на Исаковски. Той е вдъхновен от страданието, причинено от чувствата, от непокорния дух във време на провал и покорство, от нещата, които все още е в състояние да държи, когато е достигнал дъното, от пътуванията, любовта, страстта, от литературата и още повече, струва ми се, от съмнението в самия себе си. Когато държиш това в съзнанието си, като че ли по-лесно можеш да възприемеш поезията му и да усетиш извора на тъгата в нея. А кой знае, може би защото чувството за нежно докосване по бузата ти така непредсказуемо и внезапно се превръща в плесница. И това не е умишлен удар от страна на поета; той по скоро идва от връзките, които поезията му създава с читателя, от способността й да улучи точното място.

Избраните стихотворения от тази книга ти позволяват да четеш – без да търсиш постоянно скрити значения зад думите и да си задаваш въпроса „какво е искал да каже поетът?“ – с емоционалния заряд на самия Исаковски, без почва под краката, с уязвимост, с болка и страст, понякога с гнева на бащата и, разбира се, най-вече с „вчувстване“. Имаш нужда да спреш за глътка въздух след всяко стихотворение. Аз, която съм свикнала да чета на един дъх всяка нова стихосбирка, признавам, с тази просто не бях в състояние да го направя. Първият ми опит да изгълтам наведнъж книгата приключи при шестото стихотворение „Добре“, което започва със следните стихове: „добре, нека призная пред себе си: / аз съм сам. точка.“ Спрях точно тук. Бях чула това стихотворение по време на представянето на книгата и си мислех, че това няма да ми въздейства после. Не бях права. Реших да си дам кратка почивка. Просто известно време не бях в състояние да докосна книгата. Когато отново я отворих, започнах пак оттам, докъдето бях стигнала, от „Добре“. За мен това стихотворение е като силен алкохол; ако го пиеш бавно, цялото ти небце ще се пропие с мириса му, ако го изпиеш обаче набързо – на екс – ще се сгромолясаш.

Следващото стихотворение, „Нежно стихотворение“, ми помогна да възстановя баланса си, макар че и то на моменти ми създава усещането за близост на ръката на поета до лицето ми: „така и незаситен с храна, с думи и с музика – ще се свия накрая до точка от толкова много любов към живота“.

Той признава, че е грижовен баща в „Ти спиш тук…“, но никога лицемерен. Ако бащата завещае на децата си тази книга, те биха разбрали и него, и неговата болка, биха осъзнали ясно реалностите на живота, които да ги направят добри хора. Не мисля, разбира се, че поетът е търсел този път. Това просто е едно мое скромно предположение.

Иронията му е най-силна в стихотворението, дало заглавието на книгата “Fuck you, Isakovski” (не цитирам отделен стих от него, понеже цялото разкривява лицето ми в усмивка). След като си достигнал най-високата точка, Исаковски не те оставя да паднеш от скалата. Той ти подава ръка и продължава да споделя с теб опита си, докато не каже „довиждане“. В „Наведени стихове“ той казва: „навсякъде край мен стихове / над мен стихове под мен стихове / като нежни пеперуди, като златен прах / носят се край мен като пасажи от неми риби / в небесното море, искрящо в златно / златно като тишина.“ Пътуването приключва в Истанбул с „Чайки над покривите“, с тези стихове: „тази нощ чайка улови гълъб. / гълъб се притече на помощ на гълъба: / дойдоха още чайки. / няма справедливост на небето. / в нощите над Истанбул. и изобщо.“ Струва ми се, че заради неговата искреност, читателят не иска да пусне ръката му и вместо да затвори книгата, отново и отново се връща назад, към едно или друго стихотворение. Тук ми се иска да кажа, че без Гьокченур Ч. срещата ми с тази книга би била невъзможна. Ако не беше изключителното му усилие и талант да преведе тези стихотворения на турски, аз никога нямаше да държа ръката на Исаковски, нито пък щях да му кажа „Здравей“, срещайки го случайно на улицата. Четох книгата много пъти преди да се реша да пиша за нея. Накрая си казах: „Игор Исаковски не имитира нищо; той не пише случайни стихотворения, а подбира точните думи и прави с тях поезия… така че той не пише, а прави поезия.“

Декември 2014

Превод от английски Людмила Миндова