Мелике Инджи: Игор не пише поезия, той я прави

ИГОР НЕ ПИШЕ ПОЕЗИЯ, ТОЙ Я ПРАВИ

Казвала съм си толкова пъти: „Трябва да прочетеш стихотворенията на Игор Исаковски!“ Така и не си бях казала обаче защо. Ето, струва ми се, че сега е моментът.

Ние не четем съвременни поети. Особено през последните години интересът към поезията спада. Знаем толкова малко за поетите след „Втората нова вълна“, ако даже не сме в капана на някаква нова „Чужда“ ера. (Става въпрос за литературни периоди в модерната турска поезия от 40-те години на миналия век, определящи значително представите за литературност на следващите поколения – б.пр.) Затворени в реалността на собствените си граници, ние просто се лишаваме от възможността да опознаем други поети.

Срещнах за първи път поезията на Игор Исаковски, благодарение на издадената през май негова книга с избрани стихотворения “F.ck You, Isakovski”. Имах шанса да чуя поезията му на собствения му език, който за мен е напълно непознат. За моя изненада тогава имах усещането, че разбирам всичко, което той казваше. Когато Гьокченур Ч., който преведе книгата му на турски, започна да чете, в един момент това чувство за разбиране се превърна в чувство за докосване.

Първото стихотворение от книгата „В търсене на вдъхновение?“ е своеобразен пътеводител през поезията на Исаковски. Той е вдъхновен от страданието, причинено от чувствата, от непокорния дух във време на провал и покорство, от нещата, които все още е в състояние да държи, когато е достигнал дъното, от пътуванията, любовта, страстта, от литературата и още повече, струва ми се, от съмнението в самия себе си. Когато държиш това в съзнанието си, като че ли по-лесно можеш да възприемеш поезията му и да усетиш извора на тъгата в нея. А кой знае, може би защото чувството за нежно докосване по бузата ти така непредсказуемо и внезапно се превръща в плесница. И това не е умишлен удар от страна на поета; той по скоро идва от връзките, които поезията му създава с читателя, от способността й да улучи точното място.

Избраните стихотворения от тази книга ти позволяват да четеш – без да търсиш постоянно скрити значения зад думите и да си задаваш въпроса „какво е искал да каже поетът?“ – с емоционалния заряд на самия Исаковски, без почва под краката, с уязвимост, с болка и страст, понякога с гнева на бащата и, разбира се, най-вече с „вчувстване“. Имаш нужда да спреш за глътка въздух след всяко стихотворение. Аз, която съм свикнала да чета на един дъх всяка нова стихосбирка, признавам, с тази просто не бях в състояние да го направя. Първият ми опит да изгълтам наведнъж книгата приключи при шестото стихотворение „Добре“, което започва със следните стихове: „добре, нека призная пред себе си: / аз съм сам. точка.“ Спрях точно тук. Бях чула това стихотворение по време на представянето на книгата и си мислех, че това няма да ми въздейства после. Не бях права. Реших да си дам кратка почивка. Просто известно време не бях в състояние да докосна книгата. Когато отново я отворих, започнах пак оттам, докъдето бях стигнала, от „Добре“. За мен това стихотворение е като силен алкохол; ако го пиеш бавно, цялото ти небце ще се пропие с мириса му, ако го изпиеш обаче набързо – на екс – ще се сгромолясаш.

Следващото стихотворение, „Нежно стихотворение“, ми помогна да възстановя баланса си, макар че и то на моменти ми създава усещането за близост на ръката на поета до лицето ми: „така и незаситен с храна, с думи и с музика – ще се свия накрая до точка от толкова много любов към живота“.

Той признава, че е грижовен баща в „Ти спиш тук…“, но никога лицемерен. Ако бащата завещае на децата си тази книга, те биха разбрали и него, и неговата болка, биха осъзнали ясно реалностите на живота, които да ги направят добри хора. Не мисля, разбира се, че поетът е търсел този път. Това просто е едно мое скромно предположение.