Игор Щикс: Елияховият стол

ЕЛИЯХОВИЯТ СТОЛ

I V

П Я С Ъ Ч Е Н Ч А С О В Н И К

1 .

Купчинката пясък започна да расте на дъното на камерата на моя сараевски пясъчен часовник. Последна седмица. Дори по-малко от седмица. Неспирно отброяване на минутите, часовете и дните със зрънцата в пясъчния часовник, неумолимо вършещ своята работа. Някой непознат го е обърнал, без предупреждение зад гърба ни тази нощ. Нищо няма да остане от онова, което ни принадлежеше, ни капчица наслада от онази, която за кратко изпитахме, без да съзнаваме, че песъчинките бързат една през друга и лудешки се изсипват в гърлото на пясъчния часовник, увеличавайки така мъртвата купчинка на дъното на своя жесток уред. Всичко се задушаваше завинаги в този пясък.

Днес се питам дали този непознат, който измерва времето на всички неща, в този случай, в моя случай, е използвал и моята собствена ръка. Не беше ли именно собствената ми ръка задвижила пясъчния часовник през последната седмица, пясъчния часовник, в който съотношението между песъчинките в горната и долната част досущ като най-прецизно устройство показваше количеството на моето, на нашето нещастие? Ръката, с която галех нежното тяло в онази лятна вечер и на чиято длан често почиваше нейното лице през следващите пет дни, преди времето да ускори ритъма на последните песъчинки, изчезващи мълниеносно пред очите ни и разкриващи пълната, безвъзвратна празнота на горната камера на отреденото ни, сега проиграно време. Тази нежна ръка на любовника, тази кротка ръка за наслада, спокойствие, утеха и обещание, ще открием с учудване тогава, е ръката, нанесла непоправимото зло. Ръката на престъпника, чийто пръст скоро ще престане да чука по пишещата машина, от чиято утроба излизат страниците на този ръкопис, ще натисне спусъка на пистолета в чекмеджето и това ще бъде последното, което ще направи на този свят със съзнанието, че дори в смъртта няма да му бъде простено.

Събирам смелост, за да мога да пиша за последните дни и техния мъчителен край, който ще бъде в рязък, непоносим контраст спрямо онова, което се случваше между нас от мига, когато смътно си помислих – понесъл Алма в прегръдките си през прага на Иворовия апартамент, – че по странната воля на някакъв благосклонен към мен Бог съм изминал целия този път на изпитание от източната парижка жп гара през Виена до обсаденото Сараево, за да започна точно тази нощ нов живот. Продължи кратко, едва малко повече от сто и двайсет часа, за да се разтвори, изчезне, изгуби след това безвъзвратно, непоправимо, сякаш хвърлено в някаква мощна киселина от събития, любов, щастие, разкрития, познания, смърт, бягство, отчаяние... от всички тези неща, чиято подредба всъщност се изписваше според неуместната шега на един тъжен Бог. И отново – не мога да пропъдя този въпрос, – не бях ли аз този, който определи своята участ и участта на хората, озовали се на пътя ми? Не изписах ли сам своята история, не ръководех ли всяка нейна част, не беше ли моята ръка тази, която изрови бележника на майка ми, не беше ли тя, която посегна на тялото на Алма? Не бях ли аз този, който отново задвижваше ръчката на тази история всеки път, когато спираше?

Гледах неподвижно, като омагьосан, как тялото изплува от лятната нощ в утрото, открито от първите лъчи на светлината. Не можех да откъсна очи от това стегнато тяло, от заспалото лице в прегръдките ми, от пълните, малко изпръхнали от целувките, съня и жаждата устни, от хармоничните гърди и тъмнината между белезникавите бедра, където още се криеха следите на това първо, несигурно, несръчно правене на любов. Завих я с чаршафа тогава и заспах. Трябва да сме се събудили по едно и също време или внимателно сме изчаквали и другият да отвори очи, за да можем да преодолеем първия срам от съвместното ни събуждане, срещата ни с утрото, което би трябвало да бъде по-мъдро от онова, което ни донесе нощта. За това допълнително поумняване, което често се смесва с разкаянието, мога да кажа само, че като се погледнахме така голи на утринната светлина, избухнахме в смях, сякаш бяхме на седемнайсет години и нито ден повече и продължихме да правим любов, като че ли едва снощи бяхме открили нейния чар. Всичко друго между нас бе изчезнало през изминалата нощ, там, в този креват. Нищо повече, само двама души, които се любят една сутрин в спалнята на едно жилище, в една сграда, в един обсаден град, от който няма нито един изход.

Така започна първият от тези пет щастливи дни. И както всички щастливи дни си приличат – нека си послужа с мъдростта на Толстой по толкова неуместен начин, – така всички нещастни дни са нещастни по свой проклето нещастен начин. За тях ще пиша малко по-късно, когато въпросният пясъчен часовник със своята мярка, прецизна до песъчинка, нареди, че е дошло време. Засега пясъкът незабележимо се изсипва в долната камера, а запасът от време е все още достатъчно дълъг, за да може тайният живот на любовниците в жилището на техния приятел в Сараево, в началото на четвъртия месец от първата година на обсадата, да се развива безпрепятствено. Казвам „тайният живот“, защото тук, като се изключат всички останали подробности, ставаше въпрос и за прелюбодеяние и трябваше да приема тази тайнственост. Впрочем на мен все пак ми беше по-лесно, защото не се налагаше да прекарвам тайно нощите в жилището на Ивор като Алма, да внимавам да не срещна някой познат на неподходящо място, някой да не се усъмни, да не ме издаде поведението ми, да не научат приятелите, колегите, съседите, баща . Самият факт, че като смахнат я чаках на стълбите пред тях, изискваше обяснение. Не зная какво е казала Алма на съседите си за този необичаен случай. Предложих да ме обяви за още един от онези чудаци журналисти, хуманитарни служители, с които бе принудена да работи, припечелвайки като преводач, и които не разбират, че няма толкова спешна работа в седалищещо на ООН в Сараево, която да може да оправдае нарушаването на личното пространство. Нещата все пак бяха сериозни. Мъжът е сравнително известен човек, а градът е малък, още по-малък, откакто някои негови части са контролирани от сръбските сили, и новината всякак бързо щеше да се разпространи.

Впрочем рядко споменавахме нейния брак. Не ни засягаше, не засягаше тези двама души, намерили убежище на адрес, където никой няма да ги потърси (освен Симон, ако пак реши да нахлуе, или Ивор, ако се прибере вкъщи) може би защото нейният брак по никакъв начин нямаше отношение към тази война. Като че ли беше останал зад нея с нейното начало (питах се какво мисли мъжът за това там горе, в Берлин) като нещо мирновременно, което не може да се свърже с новата действителност, която, както казваше Алма, постави всичко под въпрос, промени навиците ни, живота, чувствата... „И любовта ли? Може би“, не знаеше как да отговори. Не изпитваше угризения на съвестта и не се учудваше на това. Не отричаше, че продължава да обича мъжа си, но не чувстваше разкаяние. Трите месеца война въведоха нови правила на играта. Не можете да се разкайвате за нещо, което окончателно е останало зад вас, не можете да изневерявате на някого, който не принадлежи на настоящето, който не е във войната. Защото тази нова действителност въведе в класическия ход на времето в този град само две времеви категории: преди войната и във войната. Още не знаем кога тази дихотомия ще се разпадне с появата на третия компонент, който би се отнасял за толкова желаното време след войната.

Много добре съзнавахме неприемливостта на откритото показване на случващото се между нас. Впрочем говорехме, измъчвайки се помежду си, че може би става въпрос за мимолетно увлечение, преходна криза, кратко влюбване, страстно желание, секс, като внимавахме много да не използваме думата „любов“. Твърде рано е, казвахме, чувствайки всъщност, че се боим, чувствайки, че тази дума вече се налага у нас със своите задължения, със своята отговорност, със своята неукротима воля да преобърне живота на участниците с главата надолу и по възможност никой да не се съжалява заради това. Освен, то се знае, онези, които изпаднат от играта.

Впрочем нещо от това преобръщане вече се случи в живота ни. Не беше ли завинаги прелистена една страница, когато свирката на гаровия служител на Националното дружество на френските железници задвижи онзи влак, който щеше да ме изведе от Париж точно в момента, когато в този град започваше войната, променяйки с първите изстреляни куршуми живота на неговите жители? Докато войната тук се развихряше, а обсадата се втвърдяваше, аз открих писмо отпреди половин столетие. Не разтърсиха ли майчините ми думи из основи моя живот, ако смея да кажа, както войната промени Алминия? Не бяха ли моят и нейният живот разтресени едновременно, за да се свържат в този град, всеки воден от своята независимо очертана пътека?

Алма не знаеше, че греши, когато говореше, че войната като изцяло отрицателно явление донесла, поне засега, две добри неща: самостоятелност („житейска и творческа зрелост“) и мен. Ако не беше войната, занасяше ме тя, ти никога нямаше да дойдеш тук да печелиш от нашата мъка, нали? Аз никога нямаше да се запозная с теб. Нито пък щях да се озова в толкова непристойна ситуация да изневерявам на мъжа си в леглото на родителите на твоя приятел. Не можеше да знае, че тук ме бе довело нещо съвсем друго, че тази тяхна война за мен е нещо второстепенно, че тя ясно и непоправимо е разделила нейния живот, докато аз се озовах в нея със специална задача, че аз всъщност вися в празното пространство между живота, от който ме отведе онзи влак и обезсмисли виенското ми откритие и един съвсем нов живот, който тепърва ме очаква, без да разпознавам контурите, които ще се очертаят тогава – да, тогава вярвах, – когато узная истината на своя произход. Не можех да кажа нито дума за това. Откровено да си призная, дори не желаех да мисля за това тези дни, които бяха за мен отдъхване, възраждане, обещание, че някой, нещо, бързо ми идва на помощ, че е вече тук, за да ме измъкне от руините на проваления живот, стоварил се на главата ми, когато разбрах, че основите му са били гнили, така да се каже, от самото начало.

Ритъмът на тези пет щастливи дни не ми позволи да се посветя повече на личната причина, довела ме накрая до Алма. Дори да беше така, сигурен съм, че тогава щях да реша, че всички причини са добри, ако доведат такава жена пред вратата ви. Бих могъл да кажа, парафразирайки думите на Алма, че разкриването на семейната тайна, което ме отведе във войната като изцяло отрицателно явление, ми донесе поне две неща: житейска и творческа криза и нея. Да се каже кое от това е положително и кое отрицателно представлява от тази гледна точка доста сложна задача. Щастливите дни, часовете, прекарани с Алма, ми забраняваха да мисля за адреса, който ми остави Симон и който понякога шумолеше в джоба ми, за заръката, че нещата са спешни, за конспиративната покана да го посетя колкото е възможно по-скоро. Впрочем вече здравата се съмнявах в този чудак и ме тревожеше впечатлението, което оставяше върху мен неговият чар и самото му появяване (не можех да забравя как дълбоките бръчки на неговото лице се събираха и разширяваха в полумрака на синагогата).

Не е ли лудост да се очаква спасение от такъв човек?

И въпреки това цялото ми разследване се беше свело до това да очаквам доказателство от несигурен информатор. Нямах сили за други опити, като дълбоко в себе си може би се страхувах от успешното завършване на това разследване. Както и да е, все повече се убеждавах, че Симон никога няма да ме доведе до Якоб Шнайдер може би поради простата причина, че разумът ни говори, че този човек вероятно вече не е между живите, а все повече се боях да не открия в лицето на Симон побъркан старец, който коварно се възползва от моята обърканост. Както и да е, бягах от терзанията, които ми носеше въпросът за бащинството и се наслаждавах на дните с Алма като на дар, задоволяващ най-скритите, най-смелите желания на един петдесетгодишен мъж.

Когато свършат тези дни, вече няма да има време да бъде поставен този въпрос, отговорът ще бъде налице, а неговото съдържание ще направи така, че от въпросното блуждаещо положение в пространството между две житейски фази окончателно да се сгромолясам точно там, където ще бъде ясно, че един живот е приключил, а вторият никога няма да започне, че чисто и просто няма да ми бъде предложен друг шанс. Ах, нима не виждаш, тъй както си съсипал живота на тази част на земята, съсипал си неговата стойност навсякъде сега, на цялото земно кълбо!

Непоправимо.

Алма идваше и си отиваше. Опита се да запази обичайния си ритъм на живот, да ходи редовно на работа в театъра, да се вижда с колегите, да посещава баща си, достатъчно често да се появява в сградата както заради авторитета си на омъжена жена, така и заради слуховете, че ще напусне града. Всеки ден някой заминаваше по различни канали и с помощта на връзки и пари, в Сърбия, Хърватия, още по-далеч, семейства се разделяха, приятелства се разваляха, заминаванията се отразяваха болезнено на онези, които оставаха, а вината белязваше онези, които заминаваха, презрението допълнително сполетяваше онези, които се присъединяваха към другата страна. Хората се преселваха от един в друг край на града, празните жилища се разбиваха за храна, грабеж, покрив над главата. Алма прекарваше нощите в леглото с мен, на съседите казваше, че спи при баща си, а на баща си – че спи вкъщи. Изгорялата поща на брега на Миляцка се превърна в неписан свидетел на това прелюбодеяние. Невъзможността да се телефонира ни помогна да не бъдат разкрити лъжи, които толкова лесно можеха да се проверят.

През тези дни се раздедяхме всъщност може би най-много за няколко часа. Не мърдах от къщи, очаквайки завръщането . Може би от време на време написвах по нещо, развивах предимно старата си идея за репортажно-дневниково-есеистична книга за обсадения град, която все повече ми харесваше, пък и чувствах ново вдъхновение. Щастливите дни минаваха между леглото – по-точно казано, правенето на любов в леглото, както и на всички останали подходящи места в жилището със сила, която понякога ме изненадваше, но вероятно така се споделя нежност във времена на епидемии и обсади, яростно като за последно, – кухнята, в която вече започнахме да изпробваме военните рецепти с малкото останали консерви и резервите, които почти бяхме изчерпали, и банята, в която се бухвахме, щом малко от малко зацърцореше водата във все по-празните сараевски тръби. Смело се отдавахме един на друг, без да се лишаваме и от най-малкото удоволствие, сякаш телата ни предчувстваха мимолетността на насладата, внимателно вслушвайки се в звука на бавното, неумолимо изсипване на пясъка в нашия пясъчен часовник. Може би Алма придоби нещо от моя опит, аз категорично черпех сила от тялото, желанието и въображението на жената, която още се колебаеше на прага на зрелостта. Всяка раздяла, колкото и кратка да беше, ни подлудяваше с нов глад и страст. И докато умирах от страх да не се случи нещо, докато треперех като лист, вслушан в експлозиите, същевременно я посрещах, като се нахвърлях още щом прекрачеше прага на апартамента и настоявах да правим любов на пода в преддверието. Само пет дни.

Невъзвратимо.

Все пак не останахме самотни. Тайната на отношенията ни споделихме с още двама души, с Ивор и с Емина – моята най-малка сараевска приятелка. Ивор нахлу в апартамента още на втория ден. Вече се питах какво ли се случва с него и предчувствах, че няма да издържи дълго в телевизията. Само се боях да не се появи посред някоя неподходяща сцена или да не завари разголената Алма. Наистина когато Ивор влезе в апартамента, бяхме облечени, но самата ситуация не оставяше място за съмнение. Не си позволих да обидя интелигентността му и да се опитам да скрия нещо.

Трябваше все пак да се види учудването, изписано на лицето му, почти въздишката на изненада в миговете, докато редеше пъзела в главата си, като със сигурност си мислеше, че именно затова съм се върнал вкъщи онзи ден, че сме имали някакъв план още от вечерта в театъра.

Погледна ни подозрително и двамата, като се опитваше да открие на лицата ни доказателство за мерналата се в главата му мисъл, после свали очилата, опита се намръщено да почисти стъклата о ръкава на късата си тениска, отказа се, сложи пак очилата на носа си и каза примирително, първо на своя език „добре, добре... няма проблеми“, за да ми го преведе излишно на немски, избирайки малко по-друг нюанс за своя коментар: Alles in Ordnung. Засмяхме се заедно с него. И това беше достатъчно. Знаехме, че в лицето на Ивор имаме предан приятел. За съжаление, нямаше да ни се окаже възможност да разговаряме за това насаме. Може би ако можеше, щеше да ме предупреди за неудобната ситуация, за нуждата от предпазливост, за възрастта ми, впрочем може би дори би ме упрекнал, може би изпитваше ревност, че от всички жени тъкмо Алма Филипович се беше озовала в леглото на неговите родители, от друга страна, може би се лаская, като си мисля така, може би просто не си е мислил нищо, може би е бил само изненадан от развоя на събитията.

Този ден Ивор беше дошъл в апартамента да си почине, да вземе някои неща и да се върне в телевизията. Филмът напредваше, твърдеше гордо той. Съжаляваше, че съм възпрепятстван да участвам лично в това, но ми обеща добър материал за финалната фаза на работата. Казах му, че няма нужда да ходи в телевизията, че може да остане тук, че „обстоятелствата“ – да, точно така се изразих, като не намерих по-подходяща дума, – не го изискват, но Ивор настояваше, и то не само заради възникналата „ситуация“, а защото изпитвал нужда да работи, да се чувства полезен, да завърши филма, който сега е неговата главна задача в тази война. Каза, че това е вероятно нещо подобно на военна психоза, обсебващо желание за дейност, което ни помага да останем в някакво що-годе нормално положение. Не се тормозеше къде ще спи. За него беше важно да работи, да избира материала, да го монтира с помощта на колегите от телевизията. Попитах го за неговото писане, за журналистиката. Това не е ли по-сигурна дейност? Това, което правя, можеш да го причислиш към журналистиката, рече, а за онова, първото, нямам нито воля, нито желание, защото вече не виждам смисъл във фикцията. Всички мои литературни идеи са остарели, от преди войната и са напълно безполезни днес. Нови просто още не се задават. Впрочем младите хора често се лъжат, рече, приемайки някоя и друга добре написана страница за литературен талант, нали? Накара ме да обещая, че скоро ще го посетя в телевизията. Твърдеше, че има нужда от помощта ми и ме предупреди, че повече не мога да се измъквам. Попитах го кога. След пет-шест дни, каза. Обещах да отида.

Ивор се появи още веднъж в апартамента на петия ден тъкмо когато се готвех да потърся Симон. Не зная колко е останал, не го заварих, когато се върнах от това посещение с нова бележка в джоба, този път с онази, която трябваше да ме заведе до вратата, на която исках да почукам от самото начало. По време на кратката ни среща още веднъж обещах, че вдругиден, най-късно след три дни, ще се видим в студиото. Намигна ми, когато излизах от апартамента, сякаш одобрява постъпките ми, разбира влюбеността ми като по-голям брат. Нямаше как да знае, че този ден не отивах при Алма. Дори излезе на стълбището и ме гледа, докато слизах към партера, накрая ми махна, поздравявайки ме отгоре с Bis bald! Представям си го как напразно ме е чакал тези дни. От дъното на стълбището не отговорих нищо. Само махнах с ръка, без да смятам за нужно още веднъж да потвърдя скорошната среща. Не знаех, че когато дойде това време, вече няма да бъда в Сараево.

Снимката, на която прегърнати тримата – Алма, Ивор и аз, позираме на балкона и която днес, докато пиша тези редове, държа на масата, сякаш търся от тях двамата кураж и подкрепа, е направена от ръката на Емина по време на първото посещение на Ивор. Понякога пускахме малката вътре, когато упорито чукаше на вратата, измисляйки си различни оправдания, а често я викахме и сами да ни прави компания, когато обядвахме. Ивор ми сподели, че баща загинал в самото начало на войната, а майка трябва да се грижи и за двегодишното братче. Емина понякога идваше, когато забележеше, че Алма си е излязла. Тогава това дивичко червенокосо създание ме изтощаваше с безкрайни разговори и въодушевяваше със своите идеи, като ме караше да мисля, че бащинският ми инстинкт не е закърнял напълно. Накратко, по някакъв начин Емина допълваше щастието на тези дни. Питах се какво ли се е случило с моя най-млад сараевски приятел, който заедно със Симон беше единственият свидетел на моето бягство. Дали е предала заръката, която поверих това утро?

Опознавахме се постепенно. Въпреки че миналото беше останало зад нас, във времето от преди войната, все пак беше трудно напълно да го отстраним. По някой анекдот, каквито неизбежно се промъкват в дългите разговори, неизменни шеги, понякога изповеди и сблъсък на мнения, разкрити слабости, алюзии, дори премълчаното, ни помагаха полека-лека да си съставяме портрета на другия. Бяха ли достатъчни пет дни да получим вярно впечатление? Бяха ли достатъчни пет дни другият да си създаде точно онзи образ, който ние искахме? Не зная. Сигурен съм само, че толкова неща исках да науча за нея и толкова да кажа за себе си, че накрая избягах, за да не кажа цялата истина. Зная също така, а пиша това с разголена душа, че не я обичах по-малко, че не я желаех по-малко заради истината, която щеше да ни раздели. За живота на другия накрая ни останаха само пръснати тук-там острови, нашарени завинаги със сенки. Над онова, което научих за нея, над този архипелаг сега се надвесвам като над някаква карта, обединяваща всички тези скали с нейното име. Повтарям мислено разказите за Алма, такива каквито ми ги довери, като се опитвам да ги свържа в някаква цялост като пъзел, чийто модел не познавам. Представям си я като дете на брега на Адриатика как радостно плува в зелено-синьото устие на река Кърка, представям си я как се мъчи с упражненията по пиано, как се отказва, как докато си играят като деца, един камък счупва главата и оставя белег, който ще целувам двайсет години по-късно, как носи комсомолското знаме или как запалва първата цигара, как много горда показва гърдите си на свой съученик, как се учудва, задето смъртта на Тито не я натъжава особено, как държи приемен изпит за театралната академия, как безнадеждно се влюбва в своя професор, как пътува по Европа с първата си голяма студентска любов, как се мае главата от амстердамската трева, как открива Париж в една юлска привечер от върха на Монмартър и се учудва на цвета на небето, как си обещава, че един ден ще живее там, как за първи път изпълнява главна роля, как падат розите на сцената на Народния театър, как умира майка – казвала се е Аида, – как се запознава с бъдещия си мъж в някаква задимена кръчма на местната алтернативна сцена, как се влюбва в него заради решителността, с която я сваля и заради хубавите очи, разбира се, заради някаква странност във възприемането на нещата и хората, която смятала за оригинална, важна в ония дни, как се женят в община Стари град и отиват на сватбено пътешествие в Италия, проследявам тяхната екскурзия в Римини, Сан Марино, Кастело Марди, Чезена, Форли, Равена, Болоня, после пo на юг във Флоренция и след това, разбира се, в Рим през април..., после идва ред на семейното жилище, първите кавги, неговата стипендия, войната, творческата и житейска зрелост и... аз, Рихард Рихтер. Само последната част на пъзела не се нарежда, разваля картината, обезсмисля целия труд на подреждащия.

Нейното любопитство надминаваше моето. Впрочем по логиката на възрастта имах много повече да кажа и естествено, много повече да премълча. Често се връщаше към Кити. Първо се изненада, че ме е напуснала, после реши, че все пак можела да я разбере. Караше ме да говоря: шейсет и осма (още не е тръгнала на училище), Париж, първо мансарда в десети район, а после по-голямо жилище на канала „Сен Мартен“, как се увеличаваше броят на читателите и растяха цифрите в договорите, как дойдоха литературните награди, острите дебати през тези години, революцията, социализмът, вечният Сартър, после архипелаг ГУЛАГ... Разказвах за леля Ингрид, за това, че съм бил сираче, за виенското си детство, за мрачните следвоенни години, за срамния факт, че за първи път спах с жена на двайсет години вследствие, предполагам, на срамежливост и прекалено четене, Алма ми се подиграва, свивам рамене, горда е, че ме е надминала в това отношение, тя е свършила това на петнайсет, махам с глава, учудвам се на новите поколения. Говорех за разпадналите се връзки, болезнените раздели, за любовта към жената на близък приятел, която дълго хранех, докато един ден всички чувства изчезнаха като че ли никога нищо не е било, а с тях и самото приятелство, за Кити, която ме намери, когато почти навършвах четиридесет и от години не бях публикувал нито ред, опитвайки се да стимулирам въображението си с колкото се може по-големи количества алкохол... Моята добра Кити, питам се какво ли мисли, докато гледа на екрана Сараево, над което вечно се вие огън, защото в този град постоянно нещо гори тези дни, и то на много места едновременно, какво ли изпитва, докато си ме представя мъртъв, ранен, улучен от една от стотиците гранати, които и днес избухват в града, както съобщава „Франс 2“, или 3, все едно... най-сетне какво ли би казала, ако ме види жив и здрав в прегръдките на Алма. Зная, че ще си отдъхне, че тази гледка ще бъде пo на сърце от онази, в която се гърча на асфалта, улучен на някое кръстовище, докато щракат фотоапаратите на репортерите на световните агенции, и зная, че в следващия момент ще ме предупреди, че това момиче ще разбие сърцето ми, както това се случваше няколко пъти преди, когато живеехме под общ покрив... Добронамерената Кити. Надявам се да ме е заменила със свестен любовник.

Кой знае какво бихме узнали един за друг, ако имахме повече време. Може би много от това не би ни харесало. Кой знае дали накрая щяхме да се намразим, ако продължеше по-дълго, къде ли щеше да ни отведе? Трудно е да се гадае сега. Сигурен съм, че я е заболяло, когато се е събудила онзи ден сама, както съм сигурен, че не може да разбере защо съм я оставил, колкото и пъти да се опитва да нареди този мой пъзел, винаги ще липсва онази важна част, която не познава, образецът, основната информация, която не достига, която определя цялата картина, без която нищо няма смисъл. Напразно е отчаянието, искам да кажа, трябва да продължи живота си. Да оцелее. Непрекъснато се надявам, че ще я отминат шрапнелите, куршумите, че никога няма да попадне в снайперистка мишена, ще се спаси от глада, жаждата и зимата и ще ме мрази като най-противния враг, като най-подлия предател, като змия, като крадец, и от тази омраза ще черпи сили да продължи нататък.

Пясъчният часовник показа, че е петият ден. Малко повече от сто и двадесет часа, толкова беше броят на песъчинките, определен за тази любов. Този ден Алма най-после искаше да ме представи на баща си, разбира се, като приятел. Знаеше, че на стария ще му достави удоволствие да разговаря с мен. Все пак той е донякъде самотен човек. С нетърпение ме очакваше късно следобед на малко по-ранна вечеря. Съгласявам се без желание. Алма е доволна. Малко след обяда отива в жилището на баща си да приготви яденето. Ще се върне по-късно, ще отидем заедно да го посетим, този път баща ще си бъде вкъщи, нека не се безпокоя. Решавам да потърся Симон, като се надявам, че старецът наистина знае нещо, което ще ми помогне да завърша разследването си, без да въвличам във всичко това Алма. Все пак това е само моя работа. Откривам на картата на града улицата и номера, написани на хартийката на Симон с едва разбираем почерк, обличам се, Ивор се появява вкъщи, излизам, с припряна крачка се запътвам към Симоновия адрес, минавам зад синагогата, покрай старата православна църква, а после се изкачвам по стръмна улица над Башчаршия. Песъчинките, сякаш следват ритъма на стъпките ми, бързо се плъзват през тясното гърло на часовника.

Превод от хърватски: Жела Георгиева