Георги Господинов: За чудото на езика
ЗА ЧУДОТО НА ЕЗИКА
Слово за Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост
Скъпи деца (позволявам си да наруша протокола, като започна с вас), Уважаеми г-н Президент, уважаема Госпожо кмет на София, уважаеми дами и господа, скъпи съграждани.
Искам да се обърна и към българистите от цял свят, събрани тук тези дни - добре дошли в дома на нашия език, който е и ваш дом.
За мен няма съмнение, че това е най-хубавият български празник. Защото честваме нещо толкова крехко, ръкотворно и неръкотворно, като буквите и езика. Това не е празник на оръжието, на някоя славна победа или поражение, няма батални сцени, предателства и реки от кръв, с каквито е пълна човешката история. Щастливи сме, че имаме един ден, в който честваме светлото и всекидневно чудо на езика. Да, това е всекидневен празник, колкото и парадоксално да звучи. Всеки ден, докато говорим, ние сме в невидимата работилница на езика и извършваме една невидима работа по него. Може би, ако си го припомняме по-често, ще имаме повече респект. Защото в тази работилница са били първомайстори Свети Свети Кирил и Методий, Климент Охридски, Константин Преславски, Паисий и Софроний, Ботев и Яворов, Вазов. Ние сме само смирени чираци там. Да не го забравяме.
Уважаеми съграждани,
Най-трайното нещо по нашите земи ще се окажат буквите. Помислете си какво друго е останало от 9-и век насам, което продължава и днес. Падали са царства и крепости, села и манастири са ставали на пепел, империи са идвали и са си отивали по тези кръстопътни места. Колко пъти сме били разделени, в раздори и несъгласие. Някой беше казал, че завижда на французите, които толкова дълго са строили Нотр дам. Това значи, че са били на едно мнение цели два-три века. Та ние, дето иначе трудно сме на едно мнение няколко поредни години, цели 12 века пазим тези трийсетина букви, пренасяме ги и – от Възраждането насам - ги празнуваме. Не е ли това чудо?
Езикът, културата и литературата в частност са онова невидимо лепило, което ни държи заедно. Без тях щяхме да сме просто „шепа хора под празно небе”, както би казал Яворов.
За чудото на езика и четенето ми се ще да кажа няколко думи днес. За това какво може да направи литературата във време на криза.
Може прости неща.
Най-напред да ни даде език за самата криза. Да можем да я изговорим. Никоя криза не е по-страшна от неизречената.
Второ, да бъде алтернативен източник на енергия и на смисъл. Защото тази криза, тук и по света, отдавна не е само икономическа. Тя е и културна, екзистенциална, криза на усещането за бъдеще и т.н. Нека ми простят политиците и икономистите, но ми се струва, че литературата все още знае повече за човека. И ако финансистите четяха книги, кризите ни щяха наистина да са различни.
Какво още може литературата? Нищо и всичко.
Да утеши. Мисля, че литературата все повече ще се връща към тази си позабравена роля. Да застане на страната на губещите. Да добави още живот към и без това обидно малкото време, което ни е отпуснато. Моето тяло е ограничено както във времето, така и в пространството, но литературата ме снабдява с животите на всичко, за което чета.
Какво още? Да създава вкус. Това никак не е за подценяване, не е просто естетика. Човекът с вкус по-трудно се поддава на евтина пропаганда, развива съпротива срещу бездарието. А това вече е политически акт.
Дами и господа,
Сигурен съм, че всеки свързва този празник най-напред с детството си. Като кажем 24 май, ние се виждаме като деца. Така или иначе пред езика винаги сме деца. Можем да си спомним удоволствието от първата изписана дума и от първата книга, която сме държали в ръце. Най-хубавото, което можем да направим сега, е да предадем чудото на четенето на нашите деца. Нека гледат родителите си четящи. Нека те самите държат в ръцете си книга. Да имат памет, че са държали книга. Защото и тази памет може да изчезне.
Към учениците, защото техен е този празник най-вече. Нека сега родителите се разсеят малко и не ни слушат. Млади приятели, четенето не е измислено само заради изпитите. Ще го кажа по-тихо: Книгите помагат, когато си влюбен. Защото влюбването е онемяване и търсене на нов език, на други, специални думи. То е непрекъснато да съчиняваш другия. В този смисъл всички сме съчинители и писатели поне два пъти в живота си – като деца и като влюбени.
Дами и господа,
Ние всички сме наематели на езика, на неговия дом. Даден ни е за кратко, за един човешки живот. Начинът, по който живеем в дома на езика си, не е по-различен от начина, по който живеем в истинските си домове тук и сега. Свързани са повече, отколкото подозираме. Езикът е част от всекидневната ни култура на живеене. Ние сме направени от това, което изричаме.
Първо се учим на буквите да четем книги, а после книгите ни учат да четем всичко останало и себе си най-първо.
Позволете ми да завърша тази наивна възхвала на четенето с една история.
През май 1651 година в "Свети град" (Рим) излиза първата печатна книга на новобългарски език - "Абагар" на Филип Станиславов. Отпечатан на пет големи листа от италианска тънка и груба хартия, това е едновременно книга и амулет, за защита и изцеление. А в послесловието й Филип Станиславов пише, че тази книга се харизва на българския народ да се носи "наместо свети мощи". Светите мощи на езика.
Три века по-късно, когато през 1944-45 година дядо ми трябвало да се бие нейде из унгарските блата, винаги си носел в джоба на шинела едно писмо от къщи, с първите криво написани думи на баща ми. Вярваше, че благодарение на този амулет оцелял през всички битки.
Дори да сме най-големите скептици и ироници, докато пишем и четем, без да си даваме сметка, упражняваме чудото на езика, на този език и на тези букви. Дами и господа, скъпи съграждани – Честит език! Честити букви! Честито чудо на езика!
24 май 2013
София, Народна библиотека