НАТАША
През лятото на 2007, на морето в Несебър един украински турист доста дълго време, почти неудобно дълго, се вглежда в мен и най-накрая се престраши да ме заговори. По време на разговора много настоятелно ме питаше не съм ли украинка, не съм ли от Харков и не се ли казвам Наташа. Категорично отричах, че съм украинка, че съм от Харков и че се казвам Наташа.
Човекът доста се притесни и се опита да ми обясни.
Имали приятелско семейство. Съседи, на които дъщеря им изчезнала преди десет години. И която много приличала на мен.
Обади се по телефона на сестра си, която била първа приятелка с въпросното момиче. Сестрата изпрати някаква снимка.
Показа ми я.
И доколкото можах да преценя – знаете какво е качеството на снимките в телефон, пък и с моето объркано зрение - наистина приликата беше поразителна.
Тогава за първи път ми хрумна мисълта, че е възможно през времето на срещата с този украинец да бях приела нейния образ. Бях се превърнала в изчезналата Наташа.
Или нещо още по-познато – предимно от легендите, приказките, фентъзитата. Наташа се беше вселила в мен за кратко време, защото много й се искаше този мъж да я разпознае. Отново. А аз просто се бях оказала най-подходящия обект за целта. И вероятно с най-близките вибрации до нейните.
Подобно на Мистик от „Х-мен”, която можеше да приема всякакви образи и форми.Можеше да бъде всеки и всичко.
Само че всеки жив и всичко живо.
А Наташа беше при мъртвите.
Но това само аз го знаех.