Яница Радева: Показалецът на Тесалоника

Показалецът на Тесалоника

Понякога градът е не просто град, а Градът, който е като човек, с когото сте разговаряли дълго и докато сте общували сте открили, че въпреки естествените различия от семейна и социална среда, имате предпочитание към точно онзи надлез, който разкрива точно онази гледка и ви открехва към усети, които не можете да опишете. Градът не настоява да споделяте, а само ви обещава, че дори и да се загубите той винаги ще е наблизо, за да ви покаже скътаната в кварталите си улица, която може би от един час напразно търсите, просто трябва да го повикате много тихо, наум, добре е да затворите очи. Тогава Градът ще дойде. Ще се зададе като безимената жена, която защо да не наречете Тесалоника – на името на града ѝ и на името на жената, на каято този град навярно е наречен. Тази непозната Тесалоника е излязла в ранния час, сякаш тъкмо, за да ви спаси от лутането из лабиринта от калдъръмени преки, посипани с бисерите на дневната светлина. Показалецът ѝ ще се издигне над покривите на къщите, наровите дървета и зелените още плодове на маслините, за да се приземи точно в онази точка, където е адресът ви, преписан върху онази хартийка, омачкана вече от стискане, и мокра от дъха на тялото не само от стискането, а поради лутането. После улицата ще се заизкачва по хълма като обута в много леки сандали девойка, ще се опитвате да я следите бързо, да бъбрете, да сте любезни, защото нали човек трябва да бъде отзивчив към спътниците си, особено към спътничките, които го изкачват към хотелчето с еди колко си звезди места по картата на града, изрисувана върху една от стените на сградата му. Тези важните места, казва между другото спътницата ви, е задължително да посетите, и съседните острови също и околността, и най-вече точно него – Метеора, той е съвсем наблизо, но, вие знаете, няма да успеете този път. Нищо, прочита мислите ви улицата, другия и ви докосва с вятър. Сядате на масичката, онази най-близката, тя ви се харесва може би понеже е най-близка, защото дългото преброждаме с Града ви и уморило. А той е неуморен. Вие притваряте очи и му обещаване – само няколко минути – докато управителката на хотела дойде, защото сте подранили да останете насаме с лекия ветрец, който да ви докосне със съновидението, на онези места, към които ще тръгнете скоро, съвсем скоро, само няколко минути, приятелю Град, а той ви дърпа.

Черно-бяла котка наднича от съседната къща, скача леко в скута на улицата, която все още ви наблюдава, застанала до зелената порта, а после, отърсила се от ласката на улицата, се изкачва към крепостната стена, която ще видите по-късно от прозореца на хотелската си стая. Котката души въздуха, после се спуска по посока на позната миризма към мястото, в прозореца на което ще забележите в изтичането на този ден младия мъж, който смесва брашното за хляба. Котката сяда отвън и знае, че съвсем скоро ще получи закуската си. Точно в момента, в който слънцето докосне опашката ѝ. А точно в този момент вие сте вдигали очи и виждате влизащото момиче с къси шорти и дълги коси. Обясняване му, че имате резервация, после – спазвате обещанието си към Града. Поемате в указаната посока.

Подминавате котката, която е потопила мустаците си в купичката с мляко и снимате малко по-надолу стар кладенец. Някаква друга котка ви гледа лениво и никак не разбира какво толкова пък откривате в ежедневното ѝ място за дрямка. Градът ви дърпа да не се разтъкавате в излишни обяснения и котешки ласки, още повече че наближава час за кафе, а пък вие още не сте направили и две крачки. Ако така го карате, ехе, не само до Метеора, но и до кулата край морето няма да стигнете. Но преди това зървате храма.

Храмът

Понякога фотоапаратът не върши работа. А понякога е табу и изобщо не си и помисляш да го вадиш от калъфа. Всъщност иска ти се, но не може. Не е разрешено.

Именно такова място отвежда улицата, която се е спуснала край къщите, пердетата им, дворовете, някои запустели, но с някаква средиземноморска светла изоставеност. Запустялост, от която не лъха пустота, а сапун и чистота, никакви прах и пустош. Отлепената мазилка е просто отделена от пъзела на сградата, изглежда така сякаш винаги можеш да добавиш липсващия елемент. Дали всичко не се дължи на вятъра? Вятърът, който на юг е сякаш инакъв, предвидлив стопанин, който не позволява да се наслоява прах, а може би се дължи и на градоустройството, или пък и слънцето помага, всяка капка влага изсушава, за да съхранява нещата, а не да ги превръща в плесен или покрива в ръжда, макар понякога да е благородна. Така че възможно е вятърът и слънцето, с помощта на града, което значи хората, а в храма – на енориашите, да съхранява времето в неговата настоящност. И така сега улицата ни посочва вратата към двора на храма, в който не можеш да фотографираш, освен с очи, с очи е абсолютно разрешено, дори задължително да съзерцаваш, да запаметяваш, да се вдишаш до последния детайл, който е нанесло косъмчето на четката от XIV век. Как могат за бъдат разказани тези стенописи, част от избображенията вековете са заличи, заличеното е измазано, така че да поддържа оцелелите изображения на светците, които скланят глави към слконените глави под дървеното небе на храма. На другия ден двете отделения ще са изпълнени – жените ще са седнали в това отляво, мъжете – отдясно, а когато всички места отляво се запълнят някоя по-късно дошла, по-бавно подвижна възрастна жена ще седне на свободните столове вдясно. Когато неделната литургия свърши, нафора ще бъде оставена за дошлият по-късно, а неизгорелите свещи ще бъдат загасени. За се щадят стенописите. И мястото пак се превърне в музей, какъвто е сега. Ако някой мине ще му бъде разказано, че този храм никога не е бил джамия, че никога не бил затварян, а е изпълнявал своите сбиращи функции и по времето на османската държава. И тогава съвсем както сега са звучали словата на Символа на вярата. Посетителят, макар и непознат и преминаващ, дори чуждоезично глаголящ, щом е неделя, и ако намери минутка и поседне в двора, ще бъде гостоприемно приет, което ще означава не само благи погледи, но и бели порцеланови чашки с кафе, чиито глътки може бавно и сладко да изучава, седящ на пейката с поглед към църквата или пък към маслиновите дръвчета в двора, сред които е много вероятно да види следващите се една друга влюбени костенурки.

„Св. Николай Сирак“ или Άγιος Νικόλαος Ορφανός е името на този храм. Намира в Горния град, или Άνω Πόλης.

Горният град и наоколо

Улиците, по които вървя са на висота и на височина.

Автобусът дълго се е изкачвал, сякаш е обточвал спирала, за да показва полунощни, предизгревните кадри от града.

Спускам се по улицата точно под крепостната стена, която служи за ориентир, когато други ориентири нямаш и когато си зърнал на някаква карта в интернет единствено тази стена и морето, и само тази стена познаваш, тя е твоята спасителна стена от червени тухли. Стените не винаги са само прегради. Понякога са врати. Към града.

Точно под крепостната стена се е очертал силуетът на хотела. Улиците, по които се спускам са павирани. Разноформени са паветата им, почетна – възрастта им – личи си. Ще ми кажат по-късно, че улиците, по които съм вървяла са Άνω Πόλης на Солун.

Когато слязох от автобуса в онзи категорично първи момент и в тази най-първа минута на моето запознаване с тези улици, спираловидно достигнати и така горно положени, сякаш под самото небе (макар че всяко място е точно под самото небе), обсипано с предстоящи да залязат звезди, ми се откри една наистина стара къща – но не само архитектурна старинност. Под стара разбираме обикновено не древна, а неподдържана. Но все още неосветена от естествена светлина улица, под другото изкуствено, улично, оранжево слънце, издрасканата с графити къща, издигаща се може би на една от най-високите улици на този град ми напомни старица. Някаква стара жена, навлечена с дрехите на внуците, съвсем не по мярка са ѝ техните цветни надписи, техните диадеми и фльонги, но тя не се смущава ни най-малко. Седи и наблюдава, понякога се протяга да полее цветята в саксиите, понякога да разбуди спомените си, като повее малко прохлада с кърпата си.

Разбрах, че тук се счита за по-разумно младежите да рисуват по стените на къщите, на училищата, по сградите, оградите и вратите, отколкото например да вземат наркотици. Да се изявяваш, рисувайки по сградите, е заявка за свобода, така ми казват и разбирам, че това е на почит в този град, а може би в тази страна. Затова и прекрасните изваяни сгради са обкичени с цветни надписи. И никого като че ли не тревожи това. Някои сградите са изрисувани с изображения, за които със сигурност може да се твърди, че художниците им са наети, а не случайни любители рисувачи, толкова сложни и изпипани изглеждат. Както изрисуваните трафопостове на някои места из центъра на София. Само че тук изрисуваното се възправя, то е цяло училище. Гледаш и ахваш, някой може да цъка с език, но никой няма да не забележи, дори и да бърза, пак ще хвърли едно око от някой кат на забързаната си фигура.

Продължавам. Спускам се все по-далече от Άνω Πόλης, улиците под сандалите отдавна не са калдъръмени, а постлани с асфалт. От витрините надничат захарни лакомства, рози и младоженци, после локуми, опаковани в различи по размер кутии, и също онези, подобни на банички лакомства с крем, чието име така не запомних, но всъщност покупката им е по-интересна, някак импозантна, важна за спомена. А просто отворихме вратата на съвсем малко магазинче, почти опразнило витрините и тавите си вече, понеже наближаваше обяд и само две ленти от особеното лакомство лежаха в една тава. А помещението – малко, както споменах, колкото музикална кутия например, с четирима-петима мъже, на видима възраст достатъчна за гъстите философски бради и мустаци, насядали по масичките, а един от тях домакински, облегнал се зад щанда със запретнати ръкави и мустаци и всичките потопени в музиката на някакъв разговор. Оживен, изпъстрен със смях, а мъжът зад щанда попипваше ключовете, останалите мъже току се раздвижваха, всички се готвеха да излизат или поне съвсем скоро щяха да го сторят.

И ето, че се явяваме на вратата им, влизаме, спираме разговора им и променяме посоката на погледите им, посочваме към лакомството. Мъжът със запретнатите ръкави го взема, поставя на теглилката, оказва се по-тежко отколкото трябва, отколкото струва за две парчета, нищо, махва с ръка той, аз решавам, и за цената на пожеланите две парчета, получаваме цялото останало количество, което е много повече, отколкото очакваме. А дали тестото и кремът бяха твърде вкусни, или ние достатъчно гладни, но баницата, предвидена за кафенето, но и след него, с полепващата пудра захар по пръстите, потъна бързо в обреда на пиенето на това първо да деня кафе.

Оставаше приюта на църквите и една предстояща весела загуба на розова шапка с периферия.

Крайбрежната алея в Солун

Ти ще го наречеш море и че трябва обезателно да се потопим, защото не знаем все още, че няма плажове, че има една дълга алея, която, ако се разхождаш цял час, няма да успееш да изходиш, но ще видиш всякакви архитектурни чудеса – дъжд от чадъри, фонтани, Бяла кула (Λευκός Πύργος), можеш да влезеш, тя е музей, а на върха й - ахваш. От едната й страна е синьото огледало, набраздявано от корабчета бирарии, от лодки, от нито една чайка, освен ако погледът не се гмурне въображаемо в синьото, което е също толкова синьо и от самолет, и навярно също от космоса. Ти ще го наречеш море, защото така е назовано от хората, които изработват с усърдие или пък обич географските карти, които наименуват обектите и водите, земите и планините, но аз видях огледало, или най-много езеро, и ми се прииска да продължа по водата, след като кеят, в чийто край се възвисява бронзовата луна, свърши. Ти може би нямаше да забележиш, защото точно когато ми хрумна това, слънцето се беше гмурнало в огледалото, или както е описано в атласите, но пък, от друга страна, къде бих могла да стигна, ако бях продължила, толкова самотно и без светини изглежда навътре.

От другата страна на Бялата кула, а това значи и на крайморската алея, се простира Градът, чака ни, предлага улиците си, будките с вестници, които се продават, „подредени“ на земята, навеждаш се и си „набираш“ чанта с вестници, да се известяваш, а може и музика да си вземеш да слушаш, понеже и дискове има в някои от специалните броеве.

Ти, продължил напред по алеята и навлязъл във водите на едни приятен разговор за града и обитателите му, за островите и може би за кризите, за малко да се превърнеш в капка от морето от хора. Защото по алеята се простира светла солунска вечер, която прераства в топла солунска нощ, която ти ще наречеш средиземноморска, което ще означава живот под звездите, или пък живот до първи петли, или пък кой знае. Деца с родителите си, младежи, колоездачи – трябва да се внимава с алеята за колоездене, тук колоездачите са толкова много, че трябва да не им се задръства с пешеходци алеята, ми е обяснено няколко пъти, но кой ще запомни. Ето го коня с файтон, който по-рано се е мярнал край дневните хора и няколко демонстранти, а сега е потеглил и опашката му събира звезди, и ето го и кораба бирария, който е спрял на своето място и гълта пътници срещи 3 евро или някаква подобна цена. Разбира се, не бива да се пропуска музиката, продавачите на радости, сувенири и фокуси, ако за фокусите греша, то е защото цялата тази разсънена нощ, която няма намерение за заспива, изглежда фойерверк, избликнал от магически цилиндър на фокусник.