СЛЕД КРАЯ НА РАБОТНИЯ ДЕН
Сега съм малко уморен,
небрежен, свечерен,
допрял лице в стъклото,
стаен в конденза на прозорците.
Сломен от всичко съвършено
допивам търпеливо –
правя тялото си поносимо.
Мога да потъна в утехата след грешките,
да скрия истината в разказа на някой филм,
в страниците на любима книга,
но днес не искам да мълча,
аз не умея да живея.
Навън не ми се ходи. Оставам у дома.
Ще съблека тревожната си кожа,
ще опитам да погледна отстрани
другата си половина.
Така звучи:
– Добър вечер, уморен. Седни.
Тук празните столове имат имена,
вечеряй с тях понякога.
Събличай закачалките като жени,
разхвърляй дрехите си сякаш има хора,
и с тях си говори.
Но виждам в огледалото –
избягал е близнакът от лицето ми.
Аз не умея да живея.