ВОДА
Ада потопи показалеца си първо в дебелата пяна турско кафе, после облиза капачката на кутийката със сметана и накрая лапна бучка захар. Усети как кристалчетата грубо, но сладостно прилепват по езика и небцето й. Липсваше й Зое. Спомни си как, когато се роди й, се струваше, че е толкова малка, че може да я побере в коритцето си от черупки на кокосови орехи. Онова, в което обичаше да потапя сивия котарак Арчибалд, а той после бягаше и се криеше седмици наред. Зое я нямаше.
Представи си я как кара колело, късата й момчешка коса щръкваше лудешки нагоре, а дребното й слабо тяло съвсем заприличва на дървена марионетка от куклен театър. Зое беше особена още от дете. Постоянно следеше възрастните, но не, не като нахална и вечно питаща нещо сянка, ами някак разумно, само с поглед и изучаващо. Ада въздъхна. Очите на Зое бяха с цвят на зрели блестящи кестени. Големи и питащи очи. Зое не говореше много. Обичаше да си играе сама, не общуваше много с другите деца, но обичаше животните. Казваше, че щом порасне достатъчно, ще тръгне с някой цирк, ще стане ездачка на коне или поне акробатка, а когато остарее – известна дресьорка. Когато Зое поотрасна малко, Ада спря да тормози Арчибалд и престарелия пудел Дудо. Зое я отучи. Не й каза нищо, просто проявяваше безкрайна нежност към животните. Те я следваха непрекъснато, сякаш беше тяхната малка принцеса. Ада се дразнеше в началото, та нали и тя все още беше дете, но после се научи да обича, първо Зое и кестенявите й очи, после котарака и накрая уплашения и ленив дебел пудел.
Зое, Зое, Зое… Не знаеше къде е или по-скоро не искаше да знае. Искаше сестра й завинаги да остане малкото момиченце, крехко като марионетка и събиращо се в кукленско коритце. Зое порасна и остана все така мълчалива и крехка. Често се разхождаха двете около брега на реката и Зое споделяше, че водата й говори, но не така, както й говорят животните, а някак по-иначе, по-настоятелно, някак властно и плашещо. Зое обичаше дърветата, разказваше на Ада, че и те имат душа и възлести гласове и че поясите по стеблата им помнят прегръдките на безброй векове.
Зое, Зое, Зое… защо послуша водата? Искаше й се да изкрещи, но запази мълчание. Небцето я болеше от бучката захар, затова отново като в ритуал потопи показалеца си в изстиналото турско кафе и после в кутийката със сметана и го лапна – горчиво-сладко, кестеняво-бяло, вкус на мляко и препечени кафени зърна, вкусът на остатъците от живота й. Ада се върна наскоро в родната им къща. Беше отсъствала толкова дълго, че паяците бяха успели да изплетат дебели завеси по прозорците така, че слънчевите лъчи трудно се процеждаха във вътрешността на дома. Верандата стоеше пълна с прогнилите листа на десетки есени, а от одеялото на люлката бяха останали само парцали. Видя кукленското си коритце на перваза, някой го беше използвал като поставка за свещи, беше пълно с парафин и гранясало. Когато влезе вътре, й се стори, че чува звуците на детството им. Зое шляпа боса по пода, баба им й се кара за този толкова недодялан навик. Арчи мърка, а Дудо едва-едва се движи, защото от лакомия е заприличал на голяма лоена топка. Тих ромон на вода от някъде я сепна. Зое, Зое, Зое. Може би всъщност тя беше тук, но още не искаше да се открие на Ада.
Когато пораснаха, Ада отиде да учи, а Зое упорито тренираше езда и търсеше цирк, с който да избяга. Не искаше да учи, не искаше да бъде като другите. Ада винаги се смеешe на думите й и вярваше, че са просто детински бръщолевения, че Зое ще съзрее и ще стъпи на краката си. Но в един момент всичко се счупи. Счупи се като чашка за кафе. Чашата, от която пиеше баба им, когато й казаха, счупи се като цветния калейдоскоп, който Ада държеше в ръце, когато й се обадиха. Светът стана на парчета – стъклени и порцеланови, но босите крака на Зое не минаха по тях, защото Зое вече я нямаше.
Ада се беше влюбила, ей така безгрижно и безметежно, беше загубила ума си и представа за времето. Беше загубила нуждата да чува и вижда Зое, не се беше прибирала отдавна. В главата й имаше само едно име, а в устата си непрекъснато усещаше вкуса на карамелени бонбони. Трябваше да каже на Зое, трябваше да й се обади, трябваше да говори с нея, а я забрави.
Телефонът звъни. Ада се смее и не вдига. Ада е в неговите прегръдки и устата й е пълна с вкуса на карамел. Телефонът звъни настоятелно. Тя пак се смее, играе си с калейдоскопа, който той й е донесъл. Красив е и той, и подаръкът. Усмихнат е и има кестенови очи, също като на Зое. Ада е сигурна, че ще се харесат. Трябва само да каже на баба си и на Зое и да го заведе там в къщата, на верандата… Телефонът пак звъни. Той я моли да вдигне. Изморен е от пътуването. Или да го изключи. Тя вдига. Гласът на баба й я пронизва. Калейдоскопът пада. Хиляди малки частички. Иска й се и тя да може да падне и да се счупи, да се разпилее, да я няма. Иска й се и него да го няма, да спре да я пита, да не го беше срещала, да не беше усещала какво е в устата ти да е пълно с вкуса на карамелени бонбони. Зое я няма, но не е избягала с цирка, отишла е при реката. Отишла е сама и е нямало кой да я пази от настоятелния ромон на водите. Зое никога не беше казвала за какво настояват, но споделяше, че се бои от думите им. Зое не ходеше там без нея и сигурно беше отишла, защото Ада не се беше прибирала отдавна. Беше отишла да навести дърветата и да се сбогува с реката, защото в града най-сетне бил пристигнал цирк. Онзи цирк, който чакаше от детството си.
Никой не я беше видял да се потапя в реката, нито да тръгва с цирка. Просто бяха намерили лилавата й рокля завлечена от течението на отсрещния бряг. Ада не можеше да преглътне, не можеше да изрече, нито да повярва в случилото се. Искаше й се Зое да е заминала, затова самата тя замина.
Бяха изминали петдесет години, когато се върна в родната им къща. Косата и беше бяла като памук, краката едва я държаха. Когато влезе и се огледа в прашасалото огледало, си помисли, че вижда не своето отражение, а това на баба си. Петдесет години в търсене на Зое и в бягство от себе си.
Бяха й забранили да пие кафе, да хапва сметана, а захар не биваше и да вкусва. Затова си изгради този ритуал, просто да потапя показалец или да си близва от тях. А бучки захар смучеше само когато ромонът на вода ставаше непоносимо силен. Нямаше откъде да тече тази вода. Реката е далеч. Ада се беше погрижила да оправи къщата, никъде нямаше теч. Но пак тръгна да огледа навсякъде. Ромонът се засили, щом приближи стаята на Зое. Плахо почука и влезе. Стаята звънтеше като речни вълни, които галят малките камъчета. Ада усети, че я обгръща крайбрежен вятър и се извърна към огледалото зад вратата. Всъщност това вече не беше старото огледало, което си спомняше да стои там, а водна стена. Течаща, ромоляща, буйна река. Идваща от нищото и изчезваща в него. Бистра и отразяваща синевата, а в нея плуваха множество водни кончета, подредени в кръгове, около крехкото тяло на своята късокоса дресьорка.