Анна Мария Станоева: За остренето на моливи
За остренето на моливи...
Винаги когато си остря моливите се сещам за моя учител.
Онзи, който ме научи да рисувам.Същият, в който бях влюбена на 13години, но дори не подозирах, че странното пърхане на сърцето ми в негово присъствие е именно това.
По онова време не знаех много за любовта нито пък за изкуството. Може би точно заради това често ги обърквах...Висенето на перваза на прозореца с часове и безцелното зяпане на минувачите под прозореца беше едно от забавните ми занимания.
Колко му трябва на тринайсет-годишен хлапашки ум?!
Драсках глупави безмислени рисунки в една тетрадка по математика, където имаше всичко друго, но не и уравнения с две неизвестни. А и за мен неизвестните бяха нормални неща.Мислех сериозно да стана художник. Но ми се струваше,че да си монахиня или странстващ пътешественик също е много романтично. Пишех. Обикновенно късно през нощта, когато всички спяха и къщата утихнеше...Чуваха се щурци. Цялата уличка светеше в зелено-неонови липи като подводни, аквариумни гледки...Имах чувството, че потапям главата си под вода или много дълбоко сънувам...Но въздуха беше така силно наситен с мирис на прецъфтяваща липа, че бе невъзможно да е нещо подводно...Не това си беше мирис на дълбоката сърцевина на детството ми...тя ухаеше на златно,медно-липово ухание...
Нощем чувах чайките, които ходят по покрива и грачат сънено насред ситен дъжд и срещу ледения вятър...особено призори или когато беше мъгливо и много хладно рано-сутрин.Тогава се носеше мирис на кифлички и козунаци от фурната на края на улицата. Виждах гнездото на гълъбите наместено в разклонението на опряната в прозореца ми липа. Съседчето, арменче, което излизаше и се протягаше срещу слънцето точно на балкона до нас. Семейството му отвори магазин за златни украшения и малко ченч-бюро.Забогатяха и отидох да живеят на друго място.Сега виждам само старицата със сиво-бял кок и сиво-бяла плетена пелерина, която излиза и стои за час- два на един олющен стол на балкончето...Това е бабата на арменчето, преди кока и беше катранено-черен, а тя носеше ален шал на рози...Но сега сякаш всичко е избеляло...
Пак остря моливите си и се сещам за моя учител по рисуване. Казваше, че няма лесен начин да подостриш един молив без да го счупиш...Също казваше, че няма свестен художник, който да не умее да остри моливите си и да не е счупил поне милион моливи преди това. Казваше, че няма такова нещо като истинска почивка за един художник...и дори, когато си почивам мога да нарисувам смачканата хартия на ръба на бюрото точно като истинска със всичките и гънки, сенки и полутонове...
Това било почивката на този, който е наистина художник...Така си бил почивал Дюрер...Помня как за първи път направих такава почивка и като за тринайсет-годишна претърпях пълен крах...Нито почивката ми беше почивка, нито етюда на смачканата хартийка приличаше на хартийка...Помня, че плаках и мислех за Дюрер.
Беше първият път когато осъзнах, че изкуството и любовта са еднакво трудни и болезнени, че това, което виждаш няма общо с това, което рисуваш или чувстваш...Можех да мачкам хартийки и да ги рисувам, но това нямаше да ме направи Дюрер. Бях отвеяна мечтателна хлапачка, каквато съм и днес, дълбоко-отвътре в себе си.
Остренето на моливи е ритуал като пиенето и приготвянето на японски чай...така чуваш тишината в себе си, понякога се порязваш , винаги се смиряваш , задължително си изцапваш ръцете с мазният, черен графит докато измисляш душата на това, което трябва да нарисуваш. Моите моливи са цял сноп, остри като малки копия, с дълги, много дълги графити...
Все така си мисля за учителя ми, който отдавна напусна белият лист на този свят...Той смяташе, че белотата на хартията заслужава най-хубавото острие и ако не си готов, просто не нарушавай тишината и....