След дълго, проточило се
в нощта пътуване пристигнахме на крайната гара, имахме късмет, на опустелия перон се въртеше някой, който тъкмо търсеше гости за отсядане, и ние, без изобщо да забелязваме обточилите пътя, мержелеещи се в тъмнината, бленувани палми, грохнали под тежестта на багажа ни и умората, безмълвно забързахме след него и потънахме в постелята сякаш в пропаст, сънят мигом ни обори, без да остави време за каквито и да е разговори, не знаехме колко сме спали, ден, месец или година, когато се събудихме, открихме само, че пак се любим, подвластни на току-що събуденото желание, както и че нощта е свършила, през пролуките на жалузите в стаята се процеждаше светлина, и в тази светлина добиха очертания мебелите, дрехите, разпилени върху мебелите, добихме плът и кръв и самите ние, които бяхме разпилели дрехите, и когато се наситихме един на друг, станахме и нехаейки за пролетния хлад, отидохме голи до прозореца, разтворихме го широко и слънчевите лъчи безпрепятствено нахлуха като през двойни лещи, проникнаха през телата ни, и докато обгръщаха в пламъци и изпепеляваха тленността на това, което бяхме вършили един с друг в леглото, погледнахме навън през прозореца и видяхме сияйното небе, прозирната морска шир, белите кораби на пристанището, крещящите чайки във въздуха, искрящите къщи на брега, разцъфналите портокалови дървета в градините, веселите хора по улиците, почувствахме сладостта на чистотата и осъзнахме, че наистина сме пристигнали, давайки по този начин един на друг обет, който по-сетне лекомислено и взаимно престъпихме.
Из "Септември 1972"
Превод от унгарски: Мартин Христов