Сънувам често повтарящ се
сън, чакам на автобусна спирка в големия град, следобед е, час пик, задимено и шумно, напластени вълни от горещ въздух, най-сетне рейсът изниква, приближава с ръмжащ двигател, няма номер и не спира, а не е пълен, ядосано се обръщам след него и тогава ясно и съвсем отчетливо съзирам едно момченце, стои до задния прозорец, трябва да е осем-десетгодишно, има руса коса, тънко вратле, широко чело, големи очи и погледът му е тъжен, гърдите му не виждам, скрива ги мръсната каросерия, само двете му ръце, с които конвулсивно се е вкопчило, и знаеш ли кое е то, първият плод на нашата любов, по-големият брат на сина ни, който не можа да се роди, който вече би бил голямо момче, на чийто аборт лекомислено склоних, защото заплашваше да осуети плановете ни, впрочем отначало и аз никога не знам, че е той, прилича повече на теб, отколкото на мен, винаги го познавам едва когато автобусът вече се е отдалечил и отчаяно, с ридание се втурвам подир него, докато стои там безпомощно, изоставен на съдбата си, сиротен сред множеството непознати, в рейса на вечността, на който го изблъскахме против волята му и без да го питаме, преди още да стори и крачка по друма на тленността.
Из "Септември 1972"
Превод от унгарски: Мартин Христов