Веселин Гатало: Приятелство
ПРИЯТЕЛСТВО
Повече се радвах на излизанията на Ташка, отколкото на храната си. Усещах кога ще излезе със стопанина много преди да се отвори металната врата между двата двора. И тогава виждах тъмните очи и дългите ѝ мигли, нослето и малките ръчички, чиито пръстчета едва се показваха от топлото яке, тези крачета, обути с червени ботушки и топли панталонки. Стопанинът облягаше Ташка върху мен и тя, заедно с мен полека пристъпваше. Не ме болеше когато ме хващаше за чувствителния връх на муцуната ми. Нито когато веднъж ми издърпа езика, и тогава не ме заболя. Нито когато ме захапа за клепналото ми ухо… Защото това беше моята и на стопанина Ташка. Най-прекрасното и най-безценното същество в цялата къща. Най-прекрасното и най-безценното същество на света.
През тази есен, защото беше есен, аз бях почти толкова голям, колкото съм сега. Тогава още не знаех, че годишните сезони се повтарят, че те представляват годината, която непрекъснато се повтаря. Никой до тогава не ми го беше казал. И малката ми приятелка не го знаеше.
През тази есен Ташка разговаряше с мен почти така, както ние с теб си говорим сега.. Въпреки че и тя не знаеше много. Както и аз. Защото бяхме малки. И както ти казах, ние с малките деца се разбираме. Тя знаеше всичко, което ѝ говорех. Нищо чудно.Заедно растяхме и разговаряхме всеки ден. Ако ти беше отраснал с мен двамата, щяхме да разговаряме още по-лесно.
Стопанинът и жена му не ни разбираха много нас – малките. А аз разбирах всеки глас, движение или изражение на лицето на Ташка. Знаех, когато беше гладна, когато ѝ се ака или пишка. Знаех, че креватчето ѝ е неудобно и че обича всичките си плюшени играчки, освен жълтия жираф, който е прекалено голям и целият бодлив, пречи ѝ, боде я с рогцата и лошо гледа.
Знаех, че Ташка би искала да живея заедно с нея в къщата, със стопанина и жена му… и да може да яде и да пие от червената ми купичка. И също така много ѝ се искаше стопанинът да ѝ позволи да спи в дървената ми кьщичка.
През есента в моя и на Ташка град вали дъжд.
Ташка не излизаше, когато валеше.
Само да знаеш, аз затова ужасно мразех дъжда. И сега не го обичам.
Из романа "Аз съм куче... и се казвам Салваторе" (2005)
Превод от сръбски: Мария-Йоанна Стоядинович