Еудженио Монтале

Еудженио Монтале (1896 – 1981) - роден в Генуа в семейство на богат търговец, в детството и юношеството си италианският поет има крехко здраве, което му пречи да посещава училище. Но годините прекарани по санаториуми и болници му дават възможност да чете непрестанно. Ето защо само на 20 години той предлага първия си шедьовър – стихосбирката „Бледно и унесено пладне” (“Mareggiare pallido e assorto”), където за първи път се появява мотивът за живота като страдание и стремеж към недостижимия Рай, който ще премине през цялото му творчество. Участва в Първата световна война като офицер от пехотата, но тя няма място в творчеството му, каквото й отрежда неговият съвременник Дж. Унгарети. След войната работи като литературен критик. Подписва се под манифеста на интелектуалците срещу фашизма, предложен от Б. Кроче. Втората му стихосбирка „Гръбнак на сепия” (“Ossi di sepia”) е обърната към говоренето за АЗА. Монтале не понася нито месианизма, нито идеята на марксизма за човека. Поезията му е подчинена на диалектичен негативизъм: АЗЪТ говори за НЕ-АЗА, който му помага в търсене на същината на живота. През 1927 г. започва неговият двайсетгодишен период във Флоренция. До 1938 г. е директор на една от библиотеките в града. В приятелския му кръг са Виторини, Гада, Контини. В третия му поетичен сборник „Случайности” (“Le occasioni”) главен герой е „различният от мен”, който е обвит в мистерия и чието загатнато присъствие е способно да му покаже път към Спасение. Според критиците тук Монтале се обръща към поетиката на херменевтиката. По време на фашисткия режим, поради отказа си да стане член на партията, е уволнен от поста и е принуден да се прехранва с преводи. Поредният му сборник стихове „Буря и друго” (“La bufera e altro”) излиза чак през 1954 г. В него е представена идеята, че нещастието е неотделимо от човека, но му е присъщ също и стремеж към абсолюта, което определя поезията му като метафизично-символична.

През 1948 г. Монтале е поканен за сътрудник на “Corriere della sera”. От 1967 г. е пожизнен сенатор. През 1975 г. получава Нобелова награда за литература. В последните му творби (сборника Satura - „Насищане”) звучи горчивата ирония на мъдреца.

В италианската литература на XX век творчеството на Монтале остава един самобитен и трудно поддаващ се на определения тип поезия, който не престава да провокира.