Петя Хайнрих: Градината
Всяка градина прилича на собственика си. Аз пристъпвам из тази градина, за която не знам чия е, но с всяка измината крачка укрепва вярата ми, че градината е моя. Не, тя не би могла да принадлежи на друг или ако е на друг, то този друг трябва да е някoй мой близнак; но ако ми е близнак, то роднинската връзка е толкова силна, че все едно градината е и моя. Моя, моя, моя...
Такива си ги мисля, докато ходя по пътека от плоски черни камъни, подредени из сочни треви. Странни животинки са изпълзели на припек по камъните или се шмугват в тревата, щом усетят приближаването ми.
Градината е малка. В единия край е подпряна от зид, обрасъл с катерещи се растения, между които проблясват керемидено-червените тухлички. Другият край е отворен към терасата на къща (прескачам тук описанието на къщата – тя сякаш е от друг сън, от друга кутийка на съня).
Пътеката се вие охлювообразно и аз я вървя отвън навътре. В средата расте дърво. Това е ниска, кичеста липа. От външните кръгове, които вървя, още не мога да забележа листата и не мога да разпозная какво е това дърво. От външните кръгове виждам само нещо много чудато – върху здрав клон, който расте почти хорзонтално, има цяла туфа глухарчета, навели бели главички насам и натам. Глухарчета върху дървото! Как е възможно, чудя се насън.
Приближавам ги по охлювената си пътека – няма никакво съмнение. Това СА глухарчета, спуснали плитки корени в тънката, покрита с мъх почва, която се е насъбрала с времето върху клона. После вятърът е довял семена, или само едно, и така с годините е избуяла цяла дива градинка от глухарчета върху клон от липа. Ето това е поезията. Тези глухарчета.