Джамал Наджи: Зелено сърце
ЗЕЛЕНО СЪРЦЕ
Разбирам защо ми бе дотегнало онова растение, което нахлу в моя живот и причини самотата ми. Съзнавам и причините за влошаването на отношенията ми с него.
Първо се налага да оневиня моя близък приятел, който ми бе подарил растението по случай оздравяването ми. Той не беше виновен за случилото се между нас. Същевременно мога да твърдя, че ненавистта ми към растението не бе предизвикана от моя приятел. Той ми съчувстваше. Когато ме посети, носеше растението, увито в прозрачна опаковка с бяла панделка.
Навярно именно той бе избрал онова място на стената в дъното на стаята, където постави цветето, след като махна опаковката и панделката.
Сигурно пак той ми бе дал своите подробни указания как да се грижа за подаръка, който по-късно щеше да ме измори, но не това бе причината за породилата се вражда между мен и растението със сърцевидни листа.
В началото не изпитвах необходимост от каквато и да е връзка между нас. Гледах на него като на един от многото предмети в стаята като стола, масата, печката, канапето, гардероба или една от многото рамки на картини по стените.
След няколко дни обаче обърнах внимание на мълчанието му, което засилваше тягостното ми чувство. Усетих тежкото присъствие на тишината и отражението й в гърдите ми, винаги щом поглеждах към растението.
Какво ли се криеше зад това загадъчно и уморително мълчание?
Този въпрос ме накара да мисля все повече за растението: „Какво ли ме привличаше толкова към него, стърчащо от пода като сребърна или пластмасова статуя?”
То мрачно се взираше в сивия таван на стаята или гледаше към пожълтялата, напукана мазилка по стените, а може и да се взираше в чертите на лицето ми, най-вече в бръчките по челото и бузите.
Защо обаче скъпият ми приятел при всяка среща ме питаше, дали наистина се грижа за него? И защо винаги му потвърждавах своята загриженост? Защо винаги трябваше да изпълнявам неговите препоръки?
Такова растение изисква много грижи и усилия, нуждае се от всекидневно внимание, за да може да расте, макар и много бавно. Принуждаваше ме всяка сутрин да вдигам завесите, за да се наслаждава на дневната светлина, да го поливам, да чистя листата от прах и да го наторявам от време на време..
Какво ми ставаше? От кога се интересувах от тези безсмислени детайли?
Много ме подразни, когато прочетох в един вестник, че растенията, отглеждани по домовете, се нуждаят от добро настроение и усмивки, тъй като са чувствителни живи създания, радващи се на приятната атмосфера и на светлината, необходима за живота им.
Само това ми липсваше – глупаво да се усмихвам в празния си дом... и то на кого? На едно безчувствено растение, дето нито разбира, нито има желание да подхване някакъв разговор?
Освен това не мога просто така да се усмихвам, аз едва разтягам устните си при много смешни неща. Приятелят ми, който го донесе, знаеше отлично този факт. Как тогава просто да му се усмихна?
Още по-лошо, открих също, че тези растения, наричани „стайни”, поглъщат кислорода в домовете и се съревновават в тази дейност с техните обитатели. Това също бях прочел по вестниците.
Естествено, не приемам някой да се сървеновава с мен в собствения ми дом, дори и да е растение и това не подлежи на коментар.
Смятах, че ситуацията бе достигнала крайната си точка:
- Възможно ли е да се задуша като съжителствам с него в единствената си стая? – мислех си. – Къде да го преместя, в кухнята или в банята? Количеството кислород обаче е ограничено навсякъде в този тесен дом.
Най-удачно бе да го сложа пред входа в един ъгъл на стълбището на сградата. Предполагах, че е приемливо решение, а тези, които решат да почукат на вратата ми от този момент нататък, макар и да са рядкост, ще се наслаждават на растението, докато им отварям. Така щях да убия с един куршум два заека, хем се освобождавах от растението, хем щеше да ми е полезно с присъствието си пред дома.
Моят приятел обаче ме посъветва да не го местя навън, тъй като това би довело до трудната му аклиматизация към новото място и да го унищожи. Щяло да доведе до увяхването и смъртта му. Освен това, то се нуждаело от светлина, нямал предвид директната слънчева светлина, а по-скоро вътрешна мека светлина.
С такава точност ми казваше това!
Такава светлина не достигаше до стълбището. То беше тъмно и мрачно дори и през деня. Въпросът с кислорода бе по-сериозен. Не можех да пренебрегна това. Спомних си как преди дни ми беше призляло и почувствах задушаване. Възможно беше да е виновно растението.
Не бих рискувал живота си заради него, дори и да беше наследник на райските дървета. Също не можех да се примиря с въздействието му върху начина ми на живот: растението вече ми диктуваше нови навици, примерно четене на информации, свързани с ботаниката, открехване на пердетата, полагане на грижи и тям подбни, най-вече сега бях принуден да раздавам усмивки, аз, дето съм прочут с консерватизъм и сдържаност, да ми се налага ей така да се усмихвам!
През март това чудо се съживи, разцъфна, сякаш да докаже желанието си да се освободи от спокойствието, но това не ме възпря да продължа мълчаливата си борба с него. Беше способно да застраши живота ми и да наруши самотата ми, да се намеси в моето ежедневие.
Защо да не мога да се отърва от него?
Да не би приятелят ми да заговорничи срещу мене, възползвайки се от растението като Троянски кон?
Докоснах ствола му. Беше грапав, въпреки че изглеждаше гладък, но този допир продължи едва секунда.
„Завъртам ръката си, пречупвам го и... мир на душата му” – тази мисъл ми се натрапваше и открих, че съм на път да извърша престъпление, равно на отнемане на живот.
Отстъпих назад и въздъхнах, седнах на фотьойла, подпрях с дланта си долната челюст и учудено го съзерцавах. В този момент го видях, узряло и покрито със зелени листа. Усетих много очи, които внимателно ме наблюдаваха. Тогава несъзнателно една загадъчна усмивка, незнайно как поне за мен, се появи на лицето ми.
Положението изискваше някакво решение или по-скоро нямаше нужда от всичките тези усложнения.
Трябваше да проявя толерантност, за да намеря някакво приемливо решение за клетото растение...
Сякаш бях чул израза „клето” да кънти в ушите ми?!
Необходимо бе решение.
По отношение на усмивката, не бях длъжен да я имитирам, то също нямаше да настоява на това.
Почистване на листата: можех да правя това веднъж месечно, вместо да го повтарям на всеки три дни.
За кислорода решението беше да оставя прозореца отворен нощем. Можех да изтърпя мартенския студ.
Станах, открехнах прозореца няколко сантиметра, въздухът влезе в стаята, дишах дълбоко. Ободрих се, въпреки студения вятър. Тогава почувствах угризения заради лошите си намерения към растението.
През следващите дни се появиха нови клони и блестящи зелени листа.
Осмелих се да го вържа с бели конци, за да расте по стената. А то наистина ме послуша и започна да се увива по тях. За кратко листата великолепно украсиха и освежиха голяма част от стената.
Наблюдавах скоростния растеж всеки ден, всеки час, дори виждах с просто око как се разтварят новите листа и как се простират като човешка длан.
Всеки път като се събуждах сутрин, започвах да проверявам новите кълнове.
Често чувах гласовете му, тихия звук на пропукване на листата, когато рано сутрин се разтваряше. Тези звуци събудиха в душата ми детска радост... веднъж хванах себе си да му се усмихвам!
Когато достигна средата на стената, отново помежду ни настъпи спор. Аз имах намерение да го насоча към вратата, за да покрие лявата страна на стената, а то настояваше да тръгне в другата посока – към прозореца. Окопитих се, държах в ръце главата му и му говорех като на любима жена: „Оттук скъпа, моля те!”.
Леко завъртях врата му към входа, после го вързах с конец.
След няколко дни обаче отново се насочи към прозореца, изглеждаше сякаш поглежда назад! Тази гледка отново породи у мен неясна тревога. Помислих, че по този начин иска да ми привлече вниманието и да ми напомни какво се бяхме споразумели. Защо не искаше да ми се подчини, поне заради полаганите от мен грижи... Освен всичко друго, свободното пространство до прозореца не беше достатъчно, за да поеме растежа му, тъй като стената бе задръстена с картини.
Опитах нежно и внимателно, но и решително да завъртя врата му. Този път то се оказа по-твърдо решено да тръгне към прозореца. Когато пръстите ми го натиснаха по-силно, почувствах врата му да трепери.
Много бе трудно да разбера и да повярвам на случилото се, но онзи врат се разтрепери между пръстите ми като жива риба!
Не се поколебах, настоявах да продължа и докато се опитвах да го обърна обратно към вратата, то изведнъж се счупи!
Звукът, който чух тогава, приличаше на счупване на човешка кост. Завладя ме неочакваното чувство, че без да искам съм извършил голямо престъпление.
Пръстите ми се изцапаха с течността, която потече от прекършения ствол, а главичката му остана между пръстите ми. Не знаех какво да сторя, все пак ставаше дума за откъсната глава на живо създание!
Огледах се наоколо изплашен, неусетно отстъпих назад. Видях в листата много обвинителни погледи, когато главата падна от ръката ми. Побързах да отворя вратата и да напусна дома.
Изминаха само няколко дни и листата започнаха да увяхват.
Опитах се да ги спася: чистех порите с мокра кърпа, напоявах ги с вода, махнах пердетата, отворих широко прозорците, но...
Приличаше на скъп другар, който решително, но в болезнено мълчание пожела да изчезне от живота ми.
Постепенно листата пожълтяха. С всеки нов ден все повече от тях увяхваха и падаха.
Останаха единствено клоните, които скоро почерняха. Изглеждаха като черните пипала на някакъв паяк, излязъл като от приказките, и упорито вкопчил се към стената. През една мартенска нощ то падна мъртво на земята. Стената придоби стария си вид, пожълтяла, люспеста и гола...
Това, което най-много ме изуми, беше загадъчното желание да се видя с онзи приятел, който ми бе подарил растението.
Не зная защо ми стана мъчно за него, когато то тихо падна като паяжина от клони през онази мартенска нощ.
Превод от арабски: Хайри Хамдан, редактор: Росен Кукушев