Алберто Моравия: Не задълбавай
НЕ ЗАДЪЛБАВАЙ
Анезе можеше да ме предупреди, вместо да си тръгне така, без дори да ми каже “сбогом”. Не претендирам, че съм идеален, и само ако беше споделила с мен какво й липсва, можеше да го обсъдим. Но не: за две години брак – нито дума. И после, възползвайки се от момента, когато не бях вкъщи, една сутрин тя си тръгна набързо, както правят прислужниците, намерили по-добра работа.
Отиде си, но дори сега, шест месеца по-късно, не разбирам защо.
Онази сутрин, след като ходих до кварталния пазар (предпочитам аз да пазарувам: наясно съм с цените, знам какво искам, харесва ми да се пазаря и да се препирам, да пипам и да опитвам, искам да зная от какво животно е дошла пържолата ми, от какъв кошер – меда), излязох отново, за да купя метър и половина дантела за пердето в трапезарията. Тъй като не исках да се охарча, доста обикалях преди да намеря онова, което ми трябваше, в едно магазинче на улица “Умилта”. Върнах се вкъщи в единайсет и двайсет, влязох в трапезарията, за да сравня цвета на дантелата с този на пердето, и веднага видях на масата мастилницата, писалка и писмо. Честно казано, веднага забелязах едно мастилено петно върху покривката на масата. Посмислих си: “Виж я, колко е невнимателна... изцапала е покривката”. Махнах мастилницата, писалката и писмото, взех покривката, отидох в кухнята и там, търкайки силно с лимон, успях да избеля петното. После се върнах в трапезарията, постлах покривката на мястото й и чак тогава си спомних за писмото.
Беше адресирано до мен: Алфредо. Отворих го и прочетох: “Изчистих къщата. Сготви си сам, свикнал си. Сбогом. Връщам се при мама. Анезе.” В първия момент нищо не разбрах. После прочетох отново писмото и накрая схванах: Анезе си беше тръгнала, беше ме изоставила след двегодишен брак. По навик оставих писмото в чекмеджето на писалището, където прибирам фактурите за сметките и кореспонденцията, и седнах на една табуретка край прозореца.
Не знаех какво да мисля, не бях подготвен и почти не вярвах, че се беше случило на мен. Докато разсъждавах, погледът ми падна върху едно бяло перце на пода, което явно се беше откъснало от пухената четка, докато Анезе е бърсала праха. Вдигнах перцето, отворих прозореца и го изхвърлих. После си взех шапката и излязох.
Докато вървях по тротуара, по навик стъпвайки на всяка втора плочка, започнах да се питам какво съм й направил, че да ме остави толкова позорно, с желание да ме нарани. Първо да видим дали Анезе би могла да ме обвини в изневяра, дори най-невинна. Веднага си отговорих: не може. Никога не съм имал кой знае какви отношения с жените - не ги разбирам и те не ме разбират; но от деня, в който се ожених, може да се каже, че те претанаха да съществуват за мен. Дотолкова, че Анезе веднъж шеговито ме провокира с въпроса: “Какво ще правиш, ако се влюбиш в друга жена?”, и аз отговорих: “Не е възможно – обичам теб и това чувство ще трае цял живот”. Сега, като се връщам отново към този разговор, си спомням, че думите “цял живот” не й харесаха, напротив, тя ме погледна учудено и замълча.
Тогава започнах трескаво да се питам дали случайно Анезе не ме е изоставила заради пари или заради начина, по който се отнасях с нея. Но и в този случай съвестта ми беше чиста. Наистина, не й давах пари, освен по изключение, но за какво й бяха на нея пари? Винаги плащах аз. Пък и отношението ми към нея никога не е било лошо. Съдете сами. Водех я на кино два пъти седмично; два пъти седмично ходехме на кафе, без значение дали си поръчваше сладолед или само кафе; правех абонамент за две илюстровани списания на месец и за един ежедневник; през зимата я водех на опера; през лятото – на почивка в Марино, във вилата на баща ми. Толкова за развлеченията. От липса на дрехи не можеше да се оплаче. Когато имаше нужда от нещо, било то сутиен или чорапи, или шалче, винаги бях готов да тръгна с нея по магазините, избирахме стоката и аз плащах без да възразявам. Същото се отнасяше и за шивачките. Нямаше случай да ми е казала: “Имам нужда от нова рокля” и аз да не съм отговорил: “Да вървим, ще дойда с теб”. Трябва да отбележа, че Анезе не беше капризна: след първата година от брака ни изобщо престана да си шие дрехи. Даже си спомням, че й предлагах да й купим едно или друго. Но тя отвръщаше, че си има неща отпреди, които не носи. Така че си помислих, че в това отношение тя се различава от другите жени и не държи да се облича добре.
И така, нито сърдечни, нито парични проблеми сме имали. Остава това, което адвокатите наричат несъвместимост на характерите. Тогава се запитах: каква несъвместимост на характерите можеше да има между нас, щом за двете години нито веднъж не се бяхме скарали? Винаги бяхме заедно и, ако имаше несъвместимост, тя рано или късно щеше да излезе наяве. Но Анезе никога не ми противоречеше, дори не говореше. Вечерите, които прекарвахме в кафенето или вкъщи, тя едвам отваряше уста, говорех все аз. Не отричам, че обичам да говоря и да се слушам как говоря, особено ако съм с някого, на когото имам доверие. Имам спокоен, равен глас, без високи и ниски тонове, речта ми тече леко, и ако започна някоя тема, я развивам във всичките й аспекти. Предпочитам теми, свързани с домакинството: харесва ми да коментирам цените, подредбата на мебелите, готвенето, как работи бойлерът – обичам да говоря за всяка дреболия и никога няма да се уморя да го правя. Изпитвам особено удоволствие от това и се случва да се повторя. Но да бъдем честни: това е кръгът на разговорите, които можеш да водиш с жена, иначе за какво да си говорите?
Анезе ме слушаше внимателно, поне така изглеждаше. Само веднъж, когато й обяснявах как работи електрическия бойлер забелязах, че е задрямала. Събудих я и я попитах: “Да не ти е скучно?” А тя веднага каза: “Не, не, уморена съм, тази нощ не спах добре.”
Съпрузите обикновено държат някое магазинче или работилница, или пък нямат нищо и излизат сприятели. Но за мен моят магазин, моята работилница, моите приятели бяха Анезе. Не я оставях и за миг сама, вечно бях до нея, дори (ще се изненадате) когато готвеше. Харесва ми добрата храна и всеки ден си слагах престилка и помагах на Анезе в кухнята. Правех всичко: белех картофите, чистех фасула, бърках каймата, наглеждах тиганите. Справях се толкова добре, че тя често ми казваше: “Приготви обяда сам... боли ме главата... ще си полегна.” И тогава готвех сам, а с помощта на готварската книга опитвах и нови ястия. Жалко, че Анезе не беше лакома. Даже напоследък нямаше апетит и едва докосваше храната. Веднъж ми каза: “Каква грешка на природата е, че си се родил мъж... Ти си жена, домакиня...” Трябва да призная, че има нещо вярно: всъщност, освен да готвя, обичам и да пера, да гладя, да шия, а през мързеливите зимни вечери оправям подгъвите на покривките.
Както казах, не я оставях сама, даже когато при нея идваше някоя приятелка или майка й. Дори когато ненадейно реши да ходи на уроци по английски, аз трябваше да се настроя да уча този толкова труден език. Бях силно привързан към нея и понякога се чувствах смешен. Като в деня, когато не чух една фраза, казана от Анезе в кафенето, и я последвах в тоалетната, а служителката сърдито ми хлопна вратата със забележката, че там е само за дами. Ех, не е лесно да се намери съпруг като мен.
Често тя ми казваше: “Трябва да отида еди-къде си, да видя еди-кого си, няма да ти е интересно.” Но аз отговарях: “И аз ще дойда, няма какво да правя.” Тогава тя казваше: “Ела, щом искаш, но те предупреждавам, че ще ти бъде скучно.” Аз, обаче, не се отегчавах и после й казвах: “Видя ли, не ми беше никак скучно.” Бяхме неразделни.
Докато обмислях тези неща и напразно се питах защо Анезе ме напусна, стигнах до магазина на баща ми. Той продава религиозни предмети близо до площад “Минерва”. Баща ми още е младолик: с черни коси и с черни мустаци, а под тези мустаци се крие една усмивка, която не разбирам. Може би е от навика му да контактува с отчетата и другите набожни клиенти, но той е спокоен, търпелив, винаги с добри обноски. Обаче майка ми, която добре го познава, твърди, че отвътре е кълбо нерви. И така, минах покрай витрините с църковна утвар, дарохранителници и раса и отидох право в офиса му. Както обикновено правеше сметки, като си дъвчеше мустаците. Казах му направо: “Татко, Анезе ме напусна.”
Той вдигна очи и ми се стори, че се усмихва под мустак, но може да съм се излъгал. Каза: “Съжалявам, много съжалявам... И как стана?”
Разказах му какво се беше случило. И заключих: “Разбира се, неприятно ми е, но най-вече искам да знам защо ме остави?”
Той попита смутено: “Не разбираш ли?”
“Не.” Известно време остана мълчалив, после каза с въздишка: “Алфредо, съжалявам, но не знам какво да ти кажа... ти си мой син... подкрепям те, обичам те..., но за жена си трябва да мислиш сам.”
“Да, но защо ме остави?”
Той поклати глава: “На твое място не бих задълбавал... остави нещата така... Защо ти е да знаеш причините?”
“Много е важно, това е най-важното!”
В този момент влязоха две отчета и баща ми стана да ги посрещне, като се обърна към мен: “Ела по-късно, ще поговорим, сега имам работа.” Разбрах, че от него не мога да очаквам друго, и излязох.
Къщата на майка й беше наблизо, на булевард “Виторио”. Помислих си, че единственият човек, който би могъл да ми обясни загадката на своето заминаване, беше точно Анезе. И отидох там. Изкачих стъпалата тичешком, влязох в салона. Но вместо Анезе дойде майката - една жена, която не понасям, търговка, с боядисана черна коса, с напудрени бузи, усмихната, потайна и фалшива. Беше с роза на гърдите. Като ме видя, каза с престорена сърдечност: “О, Алфредо, какво те води насам?”
“Знаете защо съм тук, майко. Анезе ме напусна.”
Тя спокойно произнесе: “Тук е, синко. Какво да се прави? Случват се такива неща.”
“Как можете да говорите така?”
Тя ме погледна за момент и попита: “Родителите ти знаят ли?”
“Да, уведомих баща си.”
“И той какво каза?”
Какво я интересуваха думите на баща ми? Отговорих с неохота: “Нали знаете, какъв е татко... Каза да не задълбавам.”
“Добре ти го е казал, синко, не задълбавай.”
“Ама как! - реагирах разпалено – Защо ме напусна? Какво съм й направил? Защо не ми казвате?”
Както бях ядосан, погледът ми се спря върху масата. Беше с плюшена покривка, а на покривката имаше кръгло бродирано мильо, върху което бе поставена ваза с розови карамфили. Но мильото не си беше на мястото. Механично, без да осъзнавам какво правя повдигнах вазата и сложих мильото в средата, докато тя усмихнато ме наблюдаваше. Тогава тя каза: “Браво... сега е точно по средата. Аз не бях забелязала, но ти го видя веднага. Браво. А сега е по-добре да си вървиш, синко.”
Тя стана, станах и аз. Бих искал да видя Анезе, но разбрах, че ще е излишно да питам. А и се страхувах, че ако я видя, ще загубя ума и дума и ще направя някоя глупост. Тръгнах си и оттогава не съм виждал жена си.Може би някой ден тя ще се върне, след като разбере, че съпрузи като мен не се срещат под път и над път. Но няма да прекрачи прага на къщата, ако първо не ми обясни защо ме напусна.
Превод от италиански: Наталия Христова