Времето облизва спомените ни, като благодарен дакел. Глори се смее. Хвърля му бонбон след бонбон. Прегръща го. Глори живее далеч. Някъде в Сибир живее. Къде точно така и не разбрах. Обяснява ми: “При нас има много дървета и много къщи от дървета!” “Ще те намеря все някак си!”- отговарям й. Глори се смее. Лицето й става по-обло, по-славянско, а луничките побягват в четирите посоки. Глори прилича на своята майка. Нейната майка прилича на своя баща. Всички са сериозни. Ще ги фотографират. Само Глори се смее.
Из "Снимки на деца", 2010 г.