Йосиф Бродски: Самотни пътешествия

Йосиф Бродски

КЕЯТ НА НЕИЗЦЕЛИМИТЕ

откъс

На Робърт Морган

Преди много луни един долар се разменяше за 870 лири, а аз бях на трийсет и две. Планетата, и тя беше с два милиарда душѝ по-лека, а барът на гарата, на която пристигнах през онази студенадекемврийска вечер, беше празен. Стоях в него и чаках да ме посрещне единствената особа, която познавах в този град. Тя закъсняваше много.

Тоя хал – тая смесица от преумора и опасения – е познат на всички пътници. През това време се вторачваш в циферблати и разписания, внимателно изучаваш варикозния мрамор под краката си, вдишваш амоняк и унилия мирис, излъчван от чугуна на локомотивите през студените зимни нощи. Това правех и аз.

С изключение на прозяващия се бюфетчия и неподвижната като Буда матрона на касата, наоколо не се виждаше жива душа.

Ние обаче си бяхме взаимно безполезни – вече бях изразходвал единствената си валута на техния език – думата espresso. Използвах я дважди. Купих от тях и първия в живота си пакет с названието, което през идните години щеше да символизира „Merde Statale“, „Movimento Sociale“ и „Morte Sicura“* – първия си пакет MS**. Тъй че си взех багажа и прекрачих навън. Ако нечий поглед беше проследил белия ми шлифер и тъмнокафявото ми борсалино, което е малко вероятно, моят силует щеше да изглежда най-обикновен. И щеше, разбира се, с лекота да се разтвори в нощта. Убеден съм, че мимикрията е жизненоважна за всеки пътник, а в съзнанието ми по онова време Италия представляваше сплав от черно-белите филми на 50-те години и не по-малко едноцветния метод на моя занаят. Затова и зимата беше моето годишно време. Помислих си, че само шал ми липсва, за да заприличам на местен безделник или карбонар. Струваше ми се, че във всичко останало не бия на очи и като нищо бих паснал или за масовката, или пък за едър план на някоя евтина кримка или по-скоро мелодрама.

Нощта беше ветровита и още преди върху ретината ми да се отпечата каквото и да било, ме връхлетя усещане за пълно щастие – в ноздрите ми нахлу неговият неизменен за мен синоним – мирисът на замръзващи водорасли. За някои то е миризма на прясно окосена трева или сено, за други – коледните ухания на елхови иглички и мандарини. А за мен е дъхът на замръзващи водорасли – отчасти заради звукоподражателните аспекти на самото съчетание, отчасти заради смътната несъвместимост и скритата подводна драма в това понятие. Човек припознава себе си в някои стихии.

По времето, когато на гаровите стъпала вдъхнах мириса им, вече бях станал спец по скрити драми и несъвместимости.

Влечението ми към този мирис несъмнено би трябвало да се обясни с моето детство на брега на Балтийско море – отечество на скитащата сирена от стихотворението на Монтале***.

Мен обаче ме глождеха съмнения относно подобно обяснение. Да започнем с това, че детството ми изобщо не беше чак толкова щастливо (детството рядко е такова – то по-скоро е школа занедоволство от самия себе си и за несигурност); а що се отнася до Балтийско море, наистина трябва да си същинска змиорка, за да се изплъзнеш от моята ивица на крайбрежието му. Така или иначе, моето детство едва ли е подходящ обект на носталгия. Открай време съм усещал, че източникът на това влечение е другаде, отвъд пределите на биографията, отвъд генетичния строеж на индивида – нейде в човешкия хипоталамус, натрупал впечатленията на нашите хордови предшественици например за същата оная риба „ихтус“ – причина за появата на цивилизацията ни. Друг е въпросът дали е била щастлива онази риба.

В края на краищата миризмата представлява нарушение на кислородния баланс, нахлуване на други елементи в него – на метан ли? На въглерод ли? На сяра ли? На азот ли? В зависимост от интензивността на нахлуването се получава ухание, миризма, смрад. То си е работа на молекулите и щастието навярно е мигът, когато зърваш свободни елементите, от които си съставен. Навънгъмжеше от тях – и все в състояние на абсолютна свобода – и аз усетих, че съм прекрачил в собствения си автопортрет в студения въздух.

Целият му фон бе изтъкан от тъмни силуети на църковни куполи и била на покриви; мост се изгърбваше над тъмната извивка на водното пространство, прищипнато в двата си края отнеобятността. Нощем по чужди земи необятността изниква с последната улична лампа, а тук бе на двайсетина метра. Беше много тихо. От време на време кръстосваха редки, мъждиво осветенимоторници, а витлата им разбълникваха отражението на голяма неонова реклама на „Чинцано“, силеща се да се задържи върху черния линолеум на водната повърхност. Много преди тя да успее, отново настъпваше тишина.

Все едно си пристигнал в дълбоката провинция, в някое непознато, затънтено местенце – вероятно родното ти място – след дългогодишно отсъствие. Това усещане се дължеше до голяма степен на собствената ми анонимност, на нелепата ми самотна фигура върху стъпалата на гарата – лесен обект на забвение. Пък и беше зимна нощ. И си спомних първия стих от едно стихотворение на Умберто Саба, което бях превел на руски отдавна, в предишно свое превъплъщение: „В дълбините на Адриатика див...“.

„В дълбините – помислих си аз, – в пущинака, в най-затънтеното кьоше на дивото Адриатичeско море...“ Ако просто се обърнех, щях да видя гарата в целия ѝ правоъгълен блясък – само неон и изтънченост, щях да видя главните печатни букви на надписа „ВЕНЕЦИЯ“. Ала не го сторих. Небето беше обсипано със зимни звезди, както често се случва в дълбоката провинция. Всеки миг в далечината можеше да залае куче и току-виж, закукуригал петел. Затворих очи и си представих сноп замръзващи водорасли, разпрострян върху мокра, вероятно заледена скала някъде из вселената – без значение къде. Аз бях скалата, а разперената ми лява ръка – прилепналият сноп водорасли. В същия миг изневиделица се появи грамадна плоска моторница – същинска кръстоска между консерва сардини и сандвич – и с тъп звук се блъсна в пристана на гарата. Шепа пътници изскочиха на брега и хукнаха покрай мен нагоре по стъпалата към гарата. И тогава видях единствената особа, която познавах в този град – гледката беше възхитителна.

* „Държавно говедо“, „Обществено движение“, „Сигурна смърт“ (итал.). – Б. пр.

** Марка италиански цигари. – Б. пр.

*** Става дума за стихотворението на Еудженио Монтале „Змиорката – сирената /

на студеното море...“ (L’anguilla, la sirena). – Б. пр.

Превод от английски Милена Лилова

ИЗДАТЕЛСТВО ФАКЕЛ ЕКСПРЕС

Йосиф Бродски

САМОТНИ ПЪТЕШЕСТВИЯ

есета

Съставител

и редактор Георги Борисов

Предговор Юз Алешковски

Превод Аглика Маркова, Александра Велева, Бойко Ламбовски, Валентин Кръстев, Зорница Христова, Иван Тотоманов, Калоян Игнатовски, Милена Лилова

328 стр.

Цена 23 лв

„Самотни пътешествия“ е третият пореден том с есета от Йосиф Бродски в България. За разлика от първите два – „По-малко от единица“ (1996) и „За скръбта и разума“ (2003), – съставени приживе от самия поет, настоящият е подбран изцяло от българския му издател. В основата му е знаменитото венецианско есе „Кеят на неизцелимите“, около което великият изгнаник е възнамерявал да изгради своята следваща прозаична книга.

Александрия и Рим, Истанбул и Ленинград или Санкт Петербург, Венеция и Сейнт Лусия са само някои от имената на ония магнетични столици на духа, в които поетът ни въвлича за своето поредно най-дълго „пътешествие“ – към бъдещето.

*

„Писателят е самотен пътешественик и няма кой да му помогне. Обществото винаги е повече или по-малко негов враг. И когато го отхвърля, и когато го приема...

Човекът е като събирателното – не печели нищо от смяната на местата. Можеш само да замениш една трагедия с друга трагедия. Това е стара истина. Единственото, което превръща трагедията в съвременна, е усещането за абсурд при вида на нейните герои.

Както и при вида на зрителите й.“

Йосиф Бродски

Йосиф Бродски, с когото и ние с Ира имахме щастието да сме приятели, беше не само гениален поет, който обикновено държеше до цигарите си връзката златни ключета от най-потайните съкровищници на Езика и Словесността, навеки сгодени един с друг, както и самият той с Музата на поезията и любомъдрието, но – което е очевидно – беше и личност, дарена свише със също така гениалния дар да прониква без „аквалангистка“ дихателна смес в придънните, немислимо плътни метафизични дълбини на времето...

Истински поетично мислещият философ винаги задава гениално изразени въпроси, като безстрашно признава, че е невъзможно да им отговори, но пък вдъхновява щастливия читател с необяснимо свещено вълнение, сродно с вълнението на обладан от нова идея учен, усетил сякаш диханието на първопричинността, която, уви, вечно изчезва отвъд хоризонтите на знанието...

Юз Алешковски

(из специално написания предговор „Ехото на котешкото „мяу” за „Самотни пътешествия”)