Матю Запрудър: Автоматична машина за съжаление
Автоматична машина за съжаление
Гледахме телевизия с една приятелка и
се смеехме. Тогава видяхме бели букви,
които запълзяха в дъното на екрана.
Хората се носеха по водата върху дървени врати,
държейки големи картонени листи, върху
които бяха надраскали с черно телефонните
си номера и със страх ги вдигаха нагоре
към хеликоптерите.
Бурята беше дошла внезапно и вече бе свършила.
Видях алуминиев покрив да проблясва
на слънчевата светлина, можеше да изгори
краката на всеки, който беше наблизо.
По това време моята приятелка беше
успяла да придаде на лицето си онова
изражение, показващо привързаност към
живота. Спомних си за оная много голяма
жълта къща от втората половина от
детството ми, как през прозореца на спалнята ми
протягах ръка, вдигах я и докосвах клоните
на бряста. През летните нощи чувах скрибуцането
на няколко странстващи цикади, чиито уреди
за синхронизиране на темпото се бяха повредили.
Чувах и дрезгавият, безжизнен повик на черния
американски гарван.
Макар че вече преполових живота си една част от
моята същност все още живее там, мислейки си, че
много скоро ще сляза долу до стаята, където татко
внимателно поставя пръстите си върху струните
на китарата, която си е купил няколко години
преди да се родя.
Вдигайки глава той се усмихва, прави неясни движения
с ръка, предавайки много объркани послания.
Превод от английски: Пейчо Кънев