Михаила Кацарова: Литературният Мехмед паша Соколович

ЛИТЕРАТУРНИЯТ МЕХМЕД ПАША СОКОЛОВИЧЧаст от идентичностите в „Хамамът Балкания” на Владислав Баяц Книгата „Хамамът Балкания”, която наподобява роман от есета, започва с вероятен геопоетически коментар: „Вишеград като всяко друго място има свой реален живот. Но като много малко други има и свой въображаем живот” (Баяц 2009: 13). За да се изследва видимият и същностният, профанният и сакралният и физическият и литературният Вишеград, разказът задължително трябва да се спре върху вишеградското умение за справяне с идентичности – мястото, отредено за личността на Мехмед паша Соколович в житейските пътища на това пространство.

Великият везир Хаджи Мехмед паша Соколович Високи1 е роден като Байица (Байо) Соколович през 1505 година. Шестнадесет години по-късно, през 1521, османската армия превзема една от последните „крепости на християнството” на Балканите – Белград, и с това показва на европейския свят, че има далеч по-сериозни завоевателни намерения.

Затова на Османската империя са нужни специални войници и още по-специални управници – особено надарени християнски деца, събрани по силата на девширмето, които да затвърдят властта на империята в новите територии. Според Баяц, по времето, в което е отведен Байо Соколович, на година от Босна и Херцеговина е трябвало да бъдат събирани по повече от хиляда аджемиоглани (Баяц 2009: 34). Авторът прави това уточнение, за да обясни защо бъдещият Мехмед паша Соколович е взет чак осемнадесетгодишен – възраст, твърде нетипична за девширмето2.

Обстоятелствата около сръбското минало на един от първите хора в Османската държава по времето на нейното величие не са необичайни единствено с това, че той съвсем ясно е можел да си спомня родния дом и близките си, а и защото по това време вече се е подготвял за монах в Милешевския манастир.

_______

1 Имената и прозвищата са по Баяц.

2 Тук между различните версии за историята на неговото отвеждане от Босна има съществено разминаване: срещат се и версии с момче на петнадесет години, а в „Мостът на Дрина” в ключовата сцена с кервана, преминаващ реката с помощта на един почернял старовремски каик и намръщения лодкар Ямак, Байица Соколович, който с този керван напуска родното си място, е десетинагодишен. Този момент от романа на Андрич е важен и за геопоетиката около вишеградския мост: „Момчето отнесе спомена за това място, гдето пътят се прекъсва, безнадежността и мъката от бедата се сгъстяват и утаяват по скалистите брегове на реката (...) Това беше израненото и болно място на тези и без това планински и бедни краища (...) Всичко това се свърза с физическото неразположение, което остана у момчето от тоя ноемврийски ден и което никога по-късно не го напусна напълно , макар че то промени живота и вярата, името и родината си” (Андрич 1964: 17-19).

Това, че е бил образован, макар и в християнско богослужение, и от добро потекло, също е накарало херцеговския санджакбей да го предпочете при събирането на аджемиоглани (Баяц 2009: 35). Но според историята в „Хамамът Балкания” има и друго – за отвеждането на Байица в Истанбул е получена изрична заповед от един друг Соколович – Дели Хусрев паша, който също като Байица бил взет в султанския двор двадесет години по-рано, а повикал и брат си, вече наречен Мустафа. Присъствието на влиятелни роднини в сърцето на империята е сигурен белег за бъдещото издигане на момчето от село Соколовичи и то почти веднага (и заради това, че се проявява като добър ученик) е отделено от останалите християнски деца, чиято съдба е да станат еничари и по-низши чиновници.

Когато започва да учи турски, а това става, щом групата бъдещи защитници и управници на империята пристига в Одрин – мястото, в което трябва да се проведе тяхното обучение и преразпределение, новият Мехмед Сокоолу разбира колко е важно да запази сръбското в себе си. Това завинаги го белязва с характерното усещане за двойственост: „Сякаш мислеше на османски, а сънуваше на сръбски. Превеждайки самия себе си от единия език на другия и обратното, като че ли подготвяше своята същност за вечен пазител на границата между яве и съня.” (Баяц 2009: 44).

За младия човек научаването на неща, предназначени само за избрани като него, предчувстваната слава и същевременно покорството пред могъщата държава означават да избере докъде е Байица и докъде – Мехмед и да се постарае да постигне най-доброто с двете си същности. Но и никога да не намери лек за онази болка, която според Андрич го кара в мислите си да се връща на онзи последен бряг Дрина – там, където започва историята на неговата другост3: „Чувството на неразположение, което остана от всичко това заедно, никога не изчезна съвсем. Напротив, с годините и старостта то взе да се явява все по-често: винаги тая черна бразда, която минава през гърдите и

_______

3 Самият Баяц казва: „Реших да пиша за един сърбин, който се беше превърнал в нещо друго. Това „друго“ ме интересуваше. Даже не толкова онова „сърбин“, макар че и да исках, не бих могъл да го отделя от Другостта” (Баяц 2009: 25). В хода на развитието на европейската мисъл и обособяването на антропологията като наука за Другия, Балканите се превръщат във „вътрешен Друг” за Европа. Още по-съществено: „Европейският запад определя себе си в проекцията на Европейския изток” (Папучиев 2014: 129), а балканските славяни естествено ще се стремят към европейския запад. Това на свой ред поставя Мехмед паша Соколович в положението на незападен, неизточен, но и не съвсем славянин.

ги разсича с особената, добре позната от детинството болка, съвсем различна от всички мъки и болки, които животът по-късно му донесе. Тогава везирът чакаше със затворени очи черното острие да мине и болката да престане. В един такъв миг той стигна до мисълта, че ще се освободи от тази болка, ако изтрие прелаза на далечната Дрина, където нещастието и всички несгоди непрестанно се трупат и утаяват, като прехвърли мост над стръмните брегове и буйната река между тях, като свърже двата края на пътя, който е прекъснат тук, и така завинаги и сигурно съедини Босна с Изтока – мястото на своето потекло с местата на своя живот [курсив - мой].” (Андрич 1964: 20).

Няколко години след пристигането си в Одрин, Мехмед се запознава с братовчедите си Дели Хусрев паша и Мустафа. Покрай посещението си пашата донася няколко много важни промени. От една страна, когато той им проговаря (насаме) на сръбски, десетте избрани момчета започват също да разговарят помежду си на родния език, белег и за тяхното единство, и за това, че вече трудно биха могли да го забравят. От друга, и то не по-малко съществена, Мехмед разбира, че има влиятелни роднини аджемиоглани като него, и това го кара да повтори мисълта си за възползването от ситуацията – да се постарае да стане наистина добър в това, което му е натрапено насила. И не на последно място Дели Хусрев паша съветва момчетата да помнят своята двойственост, защото тя ще им помага: „Ако вече им е съдено да имат едно минало, а друго бъдеще, нека от това да създадат и запазят нещо, с което – видимо или тайно – ще се отличават от другите (...) ако не осъзнават двойствеността, в която са хвърлени, няма да устоят на нито едно изпитание.” (Баяц 2009: 52-53) Тук трябва да се каже, че в текста сякаш е направено уточнението, че двойственост не означава раздвоеност. Силата на момчетата е в това доколко успяват да съчетаят двете начала, да ги хармонизират, а не да създават противоречия: „Този, който успее да се издигне над собствената си раздвоеност, ще превърне нещастието в предимство” казва героят Дели Хусрев паша (Баяц 2009: 53).

Може би пропуск на разказа в книгата е липсата на задълбочено разсъждение защо султан Сюлейман I разчита толкова много на сръбските момчета и съответно на останалите родени немюсюлмани (по-надолу ще стане въпрос и за Мимар Синан), за които се казва, че „ще им има повече доверие, отколкото на която и да било друга военна формация” (Баяц 2009: 57), въпреки че султанът е наясно, че момчетата не биха могли да забравят какви са и откъде идват. Все пак отново през разсъжденията на героя Байица/Мехмед, който определя бъдещето си като бъдеще на „съвършен роб”, в известна степен е загатнато защо точно те са избрани да служат на самия владетел: „От тяхната вярност към него – лична и на всички заедно - ще зависи животът му. Но и техният. Те ще му бъдат щит срещу всички други: и срещу онези отвън, и срещу тези вътре в царството. А той ще бъде техен [курсив - мой].” (Баяц 2009: 57) Налице е известна двупосочност: Макар и добре гледани и обучавани внимателно, създадени да бъдат ръка на властта, животът на младежите зависи от благоразположението на техните домакини, които явно не ги оставят да забравят това, и по този начин те не могат да отговорят по друг начин освен с преданост. И другото – чрез тях Османската държава, по-добре от всеки друг завоевател до момента, си подсигурява позиции сред славяните. Оказва се, че тези, които е взела насила от придобитите земи, могат много по-добре да я бранят отвътре от онези, които не познават езика и нравите на новите поданици. Както ще проличи по-нататък в книгата, двойната идентичност става удобна и за държавния апарат на империята4.

Сред момчетата в Одрин, и конкретно сред десетте избрани, които все още възприемат християнството като част от своята тайна същност, се очертава един силен мисловен бунт срещу новата вяра. Търсят подкрепата на Байица, защото единствено той е учил за монах, но той не ги подтиква към видимо противене срещу Аллах, а напротив: „Байица им показа, че откъдето и да се погледне, те вече бяха сменили вярата си: чрез клетвата – и със слово, и с тяло, чрез дрехите, храната, езика, молитвите. Подкрепяше ги в правото им да вярват в каквото си искат, и в Отца, и в Сина, и в Светия дух, но дълбоко в себе си (...) Всяко друго противене срещу вярата в Аллах, дори и едва видимото, ще доведе до насилствен край на живота им...” (Баяц 2009: 68) Всъщност Байо Соколович повтаря мислите на Дели Хусрев паша за двойствеността и раздвоеността – раздвоеността те убива, а двойствеността, напротив, ти помага да съхраниш душата си в изпитанието.

Тук се забелязва нещо, което на пръв поглед не би било възможно – две вери, които за немалка част от славяните на Балканите са олицетворение на антагонизма,

_______

4 По въпроса за произхода и етническата принадлежност на великите везири Баяц разсъждава в Глава Д от “Хамамът Балкания” (Баяц 2009: 63-67). В Уикипедия, където за източник (на имената) са посочени Турския държавен архив и съответни турски издания, към 03.01.15 има немалко разминаване между английския, българския и сръбския списък относно етническата принадлежност на великите везири, което вероятно се дължи на като цяло оскъдни сведения за техния произход. Факт е, че броят на тези, определени като турци или араби, е доста малък на фона на общия брой: 94 от 220* за английската версия. (Wikipedia 1)

* За периода 1320 - 1922. Тези, които са заемали поста повече от веднъж, тук (за разлика от статията в Уикипедия) са преброени само по един път (в общия брой на везирите също е отчетено), защото в случая са важни конкретните личности. Включени са и тези, за които се предполага, но не е сигурно, че са от турски или арабски произход.

трябва да съжителстват в едно тяло. В този смисъл Байица говори на момчетата за възможна двойственост във вярата (Баяц 2009: 69). Интересно е, че тази мисловна нагласа може да се прозре и при решението му като везир да обнови Печката патриаршия (1577) и да постави начело своя брат Макарий (Баяц 2009: 19), но в същото време да сметне за необходимо да отиде на хаджилък цели девет пъти (Баяц 2009: 216).

Скоро Байица участва в първия си военен поход – пореден за османската армия опит да се разшири на запад, който ще завърши с битката при Мохач (1526). Така и срещата със Синан се случва около един друг ключов за книгата топос – Белград, вече превърнат от завоевателите в „най-важният османски изходен пункт [курсив - В.Б.] към Западна Европа” (Баяц 2009: 83) и получил турското прозвище Дар ул-Джихад [Дом на свещената война. - Бел. В.Б] на мястото на европейското Antemurale Christianitatis (Баяц 2009: 85).

Любопитен в този момент от книгата е паралелът, който е направен между историята на Белград и тази на Мехмед Сокоолу, виден не само в смяната на християнското име с мюсюлманско. Влизайки в града пет години след превземането му през 1521 г., младежът открива стари православни църкви до строящите се джамии и сърби, съжителстващи с турци. Белград дава физически очертания на вътрешната му двойственост: „Белград приличаше на него: наподобяваше мелез – с ясни знаци как на старото съществуване се придава нов живот – твърде различен от предишния.” (Баяц 2009: 84). С въвеждането на образа на Белград – разрушаван и съграждан, място на сръбското и турското – може би започва същинската част на “Хамамът Балкания” – разказ за задужбинарството на Соколович като начин да надмогне (или увековечи) раздвоението5.

Това са архитектурните обстоятелства около срещата на двамата главни герои. Иначе и личните им истории си приличат – Юсуф Синан е доведен от Кесария през 1511 г., когато е вече на деветнадесет години, по потекло православен християнин (Баяц 2009: 89), въпреки че в книгата в известен смисъл неговата история се губи, или по-точно е представена някак през тази на Байо Соколович6.

_______

5 В рамките на същото разсъждение на Байо Соколович е поместено : „Но това, което му се струваше, че вижда, без да може да си обясни защо, бе, че бъдещата съдба на този град би могла да бъде като негова собствена: Сърбите никога няма да могат да се отрекат от него, а турците ще го имат за свой! [курсив - В.Б.]” (Баяц 2009: 84)

6 Друго за произхода на Синан, което Байица научава при първите им срещи, е че със семейството си е живеел в село само с гръцко православно население, което се намирало сред анадолски селища с османско население.

Може би не е изненадващо, че при този пръв поход срещу Унгария, в който участва Мехмед, тъкмо чуждия по произхода си еничарски корпус се разкрива в своята страховитост и безпощадност. Той олицетворява другия начин за справяне с двойната идентичност: „Султанът и великият везир с право се страхуваха само от своите най-предани и най-елитни войници! Разбираемо – от тяхната задоволеност зависеше и сигурността на империята. Тяхната храброст и самопожертвователност бяха ядрото на Османлията. Заедно в борба за царството или в бунт срещу него те бяха изключително опасни”. Байица Соколович вижда в еничарската жестокост, която нарича „особен вид лудост” нещо много по-дълбоко от проста отмъстителност и ненаситна кръвожадност – той търси в нея резултат от лош преход между християнско и мюсюлманско.

Оказва се, че всъщност липсата на механизъм за осмисляне на двойствеността ги прави жестоки: „Въпреки че по същината си поведението на еничарите [в живота си да преследват само плячката и да се вдигат на бунт, когато тя им се откаже] беше предизвикано от промяната на вярата, Байица не мислеше, че тя е основната причина. Все пак с течение на времето тези хора бяха станали жива легенда. И това с право ги правеше, предимно по войнишките мерила, елитни единици, които нямаха равни на себе си нито във войската на султана, нито в която и да било друга войска” (Баяц 2009: 110). Забелязва се един опит за забравяне, за потискане на някакви възможни спомени по грубия, но далеч по-безболезнен начин, а това също е възможен път за героя: „В този смисъл беше по-тежко да не приемеш ислямското вероизповедание и да останеш поданик, запазвайки своята вяра. Но още по-тежко беше да не се отрече от собствената вяра, а да встъпи в служба на чуждата! Отстрани това изглеждаше като откровено користолюбие! Но има ли друг избор? Нима да остане жив е ненормално? Срамно? Да умре, за да съществува? Да изтреби целия народ, за да се умножи утре? А как се прави това?” (Баяц 2009: 111). Около тези въпроси гравитират разсъжденията на Мехмед Сокоолу при срещата му със Синан. Както и самата среща, тези размишления отбелязват важен момент за осмислянето на вишеградската поетика.

Вероятно тук се налага своеобразно обобщение с допълнение: пред себе си Байица има за пример еничарите, които пият и буйстват, за да забравят или защото вече са

_______

(Баяц 2009: 98). По-нататък в книгата Синан казва на Байица, че християнското му име е Йосиф (Баяц 2009: 143), но има и едно друго обобщение за идентичността на Синан, което в известен смисъл загатва и за развитието на двойствеността при Мехмед: „Отново съжали, че Юсуф Синан не е до него. Не Юсуф, а Йосиф. Дори не той, а цялата троица в едно - Мимар. Нито турчин, нито грък, а строител.” (Баяц 2009: 247)

забравили, Дели Хусрев паша, за когото двойствеността означава една голяма полза (и в материален, и в духовен план) и управници като Яхипашичите, които в опита си да се докажат „ставаха по-предани поданици на Аллаха от много османии” (Баяц 2009: 111) и използват всеки повод да излеят гнева си върху неверниците7. На Мехмед Соколович, който вече безспорно е част от османската армия, му се налага да избира.

Байица и Синан се разделят, за да се срещнат отново при първото по-значимо дело на строителя – мостът на Мустафа паша в Свиленград, който много прилича на този на Дрина. Изглежда там под влиянието на Мимар Синан на бъдещия велик везир за пръв път му хрумва, че единственият начин да се пази името му, а с това и необикновената му история, е да направи нещо полезно за другите: „Приятно му беше да види радостта на местните хора, които най-добре знаеха колко свързването на двата бряга ще промени живота има. Но беше интересно да се погледне и доволният султан, по чиято поръка бе вдигнат мостът. Но Байица знаеше, че всичко това не би се случило, ако не беше покровителят на Синан, землякът по потекло Ибрахим паша. И отново му стана ясно, че заставането на великия везир зад вярата и зад някого (а и зад общата вяра) не е просто използване на сила, а практично и добро дело, предназначено за всички.” (Баяц 2009: 121). Вероятно тук двете идентичности на Байица се събират и той започва вместо противоречия да търси в себе си решителност и да мечтае за войни, спечелени с градене вместо с рушене.

Байица Соколович става Мехмед паша Соколович, велик везир на Османската империя, през 1565 година. “Хамамът Балкания” съдържа в своя финал списък на сградите, построени и проектирани от Синан. Част от тези градежи са подпомогнати от някогашния Байо Соколович. Може би като обобщаващо разсъждение за опитомената двойственост на великия везир може да се използва един авторов коментар от есеистичната част на книгата: „Покрай моста на султан Сюлейман в Чекмедже Мехмед паша Соколович (с помощта на строителя Синан) сметнал за нужно да построи именно такъв важен сарай (с джамия). Същото направил покрай своята задужбина – Вишеградският мост. Без джамия. Макар че носел османското име Мехмед паша Сокоолу, когато строял нещо в Босна или Сърбия, той се държал като Байица Соколович.” (Баяц 2009: 365).

_______

7 Използването на това понятие, освен поради липса на друго обобщаващо за немюсюлманите в империята, вероятно е за да покаже, че мисленето на самия Байо Соколович е започнало да се променя („Сякаш мислеше на османски, а сънуваше на сръбски...”) и той е започнал да гледа на християнските земи от позицията на завоевател. По същия начин се отнася и към завзетите крепости и триумфа на османската армия: „Сега Байица гледаше на това място [Белград] като османлия, който владее стратегията, планирането и военната мощ, но и наложеното убеждение за непобедимост” (Баяц 2009: 83).

Цитирана литература:

Андрич 1964: Андрич, Иво. Мостът на Дрина. София: “Народна култура”, 1964.

Баяц 2009: Баяц, Владислав. Хамамът Балкания. София: “Сиела софт енд пъблишинг”, 2009.

Папучиев 2014: Папучиев, Николай. Културна антропология: История на идеите (Лекционен курс) Том I. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 2014.

Wikipedia 1: List of Ottoman Grand Viziers. <http://en.wikipedia.

org/wiki/List_of_Ottoman_Grand_Viziers> (03.01.15).